— Искам просто да премислите, имайки предвид състоянието му. Ако сърцето му спре, не трябва да опитваме да го върнем към живота. Можем да го оставим да си отиде в мир.
— Искате да кажете просто да го оставите да умре.
— Да.
Иван изсумтя.
— Нека ви кажа нещо за баща си. Той не е от тези, които се предават. Нито пък аз.
— За бога, Иван, тук не става въпрос за победа или загуба! — възкликна Мерилин. — Става въпрос за това кога да го пуснем да си отиде.
— И ти бързаш да го направиш, нали? — обърна се той към нея. — При първия признак за някаква трудност малката Мерилин винаги се предава и оставя татко да я измъкне. Е, мен той никога не ме е измъквал.
В очите на Мерилин блеснаха сълзи.
— Тук не става дума за татко, нали? Важното е ти да победиш на всяка цена.
— Не, важното е да му дадем шанс да се бори. — Иван погледна към Катрин. — Искам за баща ми да бъде направено всичко. Надявам се, че това е абсолютно ясно.
Мерилин избърса сълзите от лицето си, докато проследи с поглед своя отдалечаващ се брат.
— Как може да твърди, че го обича, когато не е дошъл нито веднъж да го види? — Тя погледна към Катрин. — Не искам да връщат татко към живота. Можете ли да го запишете в картона?
Това беше етичната дилема, от която се страхуваше всеки лекар. Макар да беше на страната на Мерилин, в последните думи на брата прозвуча неприкрита заплаха.
— Не мога да променя положението преди двамата с брат ви да се споразумеете — отвърна тя.
— Той никога няма да се съгласи. Чухте го.
— Тогава ще трябва да говорите още с него. Да го убедите.
— Страхувате се, че ще ви съди, нали? Затова не искате да промените съществуващото в момента положение.
— Знам, че той е разгневен.
Мерилин кимна тъжно.
— Ето така побеждава. Така побеждава винаги.
„В състояние съм да събера едно тяло и да го зашия отново — помисли си Катрин. — Но не мога да закърпя това разбито семейство.“
Все още носеше отпечатъка от болката и враждебността от тази среща, когато напусна болницата половин час по-късно. Беше петък следобед и й предстоеше свободен уикенд, но щом излезе от гаража на медицинския център, не усети чувство на освобождение. Днес беше дори още по-горещо, отколкото вчера — термометърът показваше 35-36°С и тя бързаше да се прибере в прохладния си апартамент и да седне с леден чай пред телевизора, настроен на канал „Дискавъри“.
Чакаше на кръстовището да светне зелен светофар, когато погледът й попадна на табелката на улицата, която прекосяваше. „Уорчестър“.
Улицата, на която беше живяла Елена Ортис. Адресът на жертвата се споменаваше в статията в „Бостън Глоуб“, която Катрин най-сетне се беше принудила да прочете.
Светлината се смени. Тя сви импулсивно по улица „Уорчестър“. Никога преди не й се беше налагало да кара по този път, но сега нещо я привлече натам. Мрачната нужда да види къде беше ударил убиецът и да види също така сградата, където личният й кошмар беше оживял за друга жена. Дланите й бяха влажни, усещаше пулсът й да се ускорява, докато следеше как номерата на сградите се увеличават.
Видя адреса на Елена Ортис и влезе в отбивката край блока.
Тази постройка не се отличаваше по нищо от останалите, нищо не й говореше за ужас и смърт. Пред нея се издигаше просто една от многото триетажни тухлени сгради.
Излезе от колата и се загледа към прозорците на горните етажи. Кой беше апартаментът на Елена? Онзи с пердетата на линии? Или другият, с джунглата висящи растения? Приближи се към главния вход и огледа имената на обитателите. Апартаментите бяха шест. Мястото за името на обитателя на апартамент 2А беше празно. Елена вече беше изтрита, жертвата беше заличена от редиците на живите. Никой не искаше да му напомнят за смъртта.
Според „Глоуб“ убиецът се беше добрал до апартамента по аварийното стълбище. Катрин се върна малко назад по тротоара и видя стоманената конструкция, която се виеше нагоре по задната част на сградата. Направи няколко стъпки по мрачната алея, после рязко спря. Косъмчетата на тила й настръхнаха. Обърна се, погледна към улицата и видя как мина някакъв камион. Жена правеше вечерния си джогинг. Една двойка влизаше в автомобила си. Нищо, което би я накарало да се почувства застрашена, но въпреки това нямаше как да не обърне внимание на безмълвните панически викове.
Върна се в колата си, заключи вратите, седна зад кормилото и го стисна, като си повтаряше: „Няма нищо. Няма нищо“. От вентилаторния отвор задуха хладен въздух. Малко по малко пулсът й започна да се нормализира. Най-сетне се отпусна назад с въздишка.