Форд се спусна и продължи да си проправя път към малкия каньон, но след няколко минути зави и се натъкна на канари, което го накара да се върне обратно. Оттук отново чу звука от малкия самолет, този път по-силно. Вдигна глава, присви очи срещу яркото горещо небе и видя слънчев лъч, отразен от малък самолет, който минаваше почти над главата му. Той заслони очи, но машината изчезна. Форд извади бинокъла си и започна да претърсва небето, докато най-накрая го откри.
В първия момент зяпна от изненада. Беше малък бял самолет без прозорци, с дължина около двайсет и пет стъпки, със закръглен нос и заден двигател. Разпозна го веднага — беше MQ-1A „Предътър“, безпилотен.
Той го проследи с бинокъла, като не преставаше да се чуди какво ли правеха ЦРУ или Пентагонът, че са пуснали да лети високо секретна машина над тази по същество федерална земя. Този „Предътър“, Форд знаеше това, бе оперативната версия на нещо, което се намираше едва на ниво планове, когато той работеше в ЦРУ; беше безпилотен летателен апарат, с независима електронна навигационна система, която му позволяваше да действа самостоятелно извън обсега на дистанционно пилотиране. Това силно намаляваше работното натоварване на оператора, като допускаше операторен екип от трима души с мобилна станция вместо обичайния екип от двайсет човека, разположен на десетметрово ремарке. Форд забеляза, че този безпилотен самолет е въоръжен с две лазерно управляеми ракети „Хелфайър“-С.
Наблюдаваше го как се отдалечава на запад. След това, на около пет километра отдалечение, бавно се развърна и полетя обратно към него. Губеше височина, но бързо набираше скорост. Какво, за бога, ставаше? Продължи да го наблюдава през бинокъла изумен. Сякаш изпълняваше пробна атака.
След като изпусна кълбо дим, Предътърът сякаш подскочи нагоре — бе изстрелял една от ракетите. Изумително — кой или какво можеше да бъде целта тук? Части от секундата по-късно с истински ужас Форд осъзна, че целта бе той.
7.
Мадокс изкачи последния хребет и спря да огледа каньона отдолу. Там два от каньоните се сливаха, за да станат един по-голям, образувайки каменен амфитеатър с равен под от жълт пясък. Той дишаше тежко, беше се лутал насам-натам като прилеп, докато стигне до това място, чувстваше главата си замаяна — дали от адската горещина или от жаждата, не можеше да определи. Избърса потта от челото и врата си и попи внимателно подутите места, където онази кучка го бе одрала. Раната от бръснещия куршум в бедрото му пулсираше болезнено, а слънцето се бе залепило за голия му гръб и той усещаше как изгаря. Но най-голямата му грижа беше водата: сигурно имаше четиридесет градуса, а слънцето висеше точно над главата му. Всичко трептеше в жегата. С всяка минута жаждата го измъчваше все по-силно.
Очите му обходиха дълбоката цепнатина на централния каньон. Това бе каньонът, в който Бродбент щеше да се спусне.
Той преглътна, чувстваше устата си така, сякаш бе пълна с остаряло лепило. Трябваше да хвърли в колата си една манерка с вода, преди да тръгне след тях, но сега бе вече твърде късно и освен това знаеше, че жаждата щеше да мъчи Бродбент и онази кучка поне толкова, колкото и него.
Мадокс потърси с поглед по-добра позиция, от която да ги ликвидира. Многото камъни, които се бяха търкулнали от ръбовете на каньона, му даваха предостатъчно възможности. Очите му обходиха сипеите и откриха едно петно, защитено от два гигантски камъка — точно срещу каньона, откъдето щеше да се появи плячката му. Това бе идеалното място за засада, дори по-добро от онова, от което бе убил Уедърс. Но изстрелът му трябваше да е повече от точен: трябваше да убие двама, вместо един, освен това Бродбент бе въоръжен. И като връх на всичко не се чувстваше много добре. Не се канеше да се разтакава повече; стига приказки, стига глупости, убива копелетата и се измъква от тази проклета дупка.