Стигнаха до малка издатина и спряха върху нея да отдъхнат. Форд извади манерката си.
— О, Боже, това вода ли е? — попита Сали.
— Съвсем малко. Пийни две глътки.
Тя взе манерката и я вдигна към устата си с треперещи ръце. Отпи и я даде на Том. Водата беше топла и миришеше на пластмаса, но той никога не бе пил по-прекрасна течност в живота си и положи върховно усилие, за да се накара да спре. Върна манерката на Форд, който я прибра в раницата си, без дори да я погледне.
— Няма ли да пиеш?
— Не се налага — отвърна той кратко.
Том вдигна очи нагоре. Все още чуваше лекото като на комар бръмчене на безпилотния самолет, но не можеше да го види. Притисна се към скалата, като се опита да мисли отново за нападението.
— Какво, по дяволите, става?
— Това нещо, което ни търси, се казва „Предътър“, безпилотен самолет, струва четиридесет милиона долара, секретен преследвач.
— Но защо?
Форд поклати шава.
— Не знам.
Стената на каньона излъчваше горещина. Том огледа канарата нагоре, избра път и започна да се катери. Останалите го последваха, без да говорят. Намираха се на височина двеста стъпки, но движението ставаше по-лесно. След още пет минути стигнаха до отвесната част на канарата. Нагоре се заредиха изтощителни стръмни сипеи и завои. Когато стигнаха на върха, Сали се отпусна по гръб върху гладкия камък, дишайки тежко. Том легна до нея. Впери очи в празното небе над тях — беше тихо, както изглежда самолетът бе отлетял.
Форд измъкна парцалива карта от джоба си и я разтвори.
— Къде се намираме? — попита Том.
— Извън картата. — Той отново я сгъна.
Том въздъхна и огледа пейзажа напред. Върхът на платото представляваше хлъзгава скала — гол пясъчник, хлътнал и издълбан от силите на вятъра водата. Някои от по-ниските места бяха пълни с навят пясък, набръчкан от постоянния вятър. Тук-там се виждаше по някоя обрулена хвойна, притисната към камъка. Платото завършваше на четири-петстотин метра в синьото небе. Том примига и се взря нататък.
— Иска ми се да видя какво има отвъд този ръб. Тук сме открити отвсякъде.
— С онова око в небето, навсякъде ще сме открити.
— Дали още ни наблюдават? — попита Сали.
— Можеш да бъдеш сигурна. И имам подозрението, че ще изпратят хеликоптер. Бих казал, че разполагаме с десет, най-много двайсет минути.
— Това е напълно безсмислено. Наистина нямаме представа какво става.
Форд поклати глава:
— Единственото, за което се сещам, е динозавърът.
— Какъв интерес могат да проявяват те към един динозавър?
— Струва ми се много по-вероятно някой бомбардировач случайно да е изгубил водородна бомба, или пък секретен сателит да се е разбил — нещо от тоя сорт.
Форд поклати тава:
— Кой знае защо аз не мисля така.
— Но дори ако става въпрос за динозавъра, защо им е да ни преследват? — попита Том.
— За да получат информация.
— Каква информация? Ние представа нямаме къде се намира.
— Те обаче не го знаят със сигурност. Разполагаме с бележника, а аз имам и схемата от радара за подземно сканиране. С всяко от тези неща те могат да намерят фосила за няколко дни.
— А когато вземат от нас онова, което им трябва?
— Ще ни убият.
— Не го вярваш наистина.
— Не го вярвам, Том. Знам го. Те вече се опитаха да ме убият.
Форд се изправи на крака, Том го последва с усилие и помогна на Сали да стане. Монахът тръгна през каменното плато с обичайната си забързана крачка към ръба на каньона; кафявото му расо замиташе земята при всяка негова стъпка.
8.
Витлата вече се въртяха, когато Масаго скочи в хеликоптера, закривайки лице срещу праха и пясъка. Той се провря покрай седмината членове на десантната група за секретни операции и седна на една обърната назад седалка. Командирът на десантниците му подаде чифт слушалки с микрофон, включени към тавана с черен кабел. Той ги сложи на главата си и намести микрофона, когато хеликоптерът се издигна; вратите бяха още отворени и разкриха за миг ръба на горния каньон; плъзнаха се над платата и отминаха зейналата пукнатина, потънала дълбоко в земята. Слънцето стоеше почти отвесно над тях и пейзажът отдолу изглеждаше напечен до червено.