Пещерата бе влажна и топла. Мадокс съблече ризата си и я пусна върху гредите. Раздвижи добре стегнатото си мускулесто тяло, направи няколко упражнения за разтягане, след което вдигна тежката безжична „Макита“ и й сложи нова батерия. Отиде до старата купчина дървени греди, изпробва няколко от тях с една отвертка, докато намери подходящата, оразмери я, отбеляза точица с молива и започна да пробива. Воят на бормашината отекваше в пещерата и мирисът на старо, опушено дърво го удари в ноздрите, когато кафявите дъбови стърготини започнаха да се извиват и да падат от прясно издълбаната дупка. След малко завърши, вдигна гредата и я понесе с леко олюляване напред. След като я закрепи на подходящото място с гвоздей, проби съответна дупка и в закрепената отзад греда, пъхна осемнадесетинчов болт, нави шестостенна гайка и затегна с ключ толкова здраво, че тя потъна цял четвърт инч навътре в дървото.
Никой, дори най-отчаяният, не би могъл да го развинти.
След час Мадокс бе свършил всичко, оставяйки единствено отвора на вратата. Трите греди, които щяха да затворят отверстието, лежаха наблизо пробити и готови да бъдат поставени.
Мадокс мина по дължината на стената, плъзна ласкаво ръка по гредите и с рев стисна една от тях между едрите си ръце, дръпна я рязко и започна да я движи напред-назад с всичка сила, нагоре и надолу, като крещеше, ругаеше и блъскаше рамене в стената отново и отново. Той се завъртя, вдигна дървената маса и я запрати към стената от дървени трупи, крещейки: „Кучи синове! Копелета! Всичките ще ви избия, ще ви изкормя до един!“
Внезапно спря. Дишаше тежко и шумно. Извади от раницата си кърпа за ръце и избърса потта по гърдите и раменете си, попи зачервеното си лице и прокара пръсти назад по косата. Без да се бави повече, облече ризата си и отново разкърши рамене.
Едва тогава си позволи да се ухили. Никой не би могъл да се измъкне от неговия затвор. Никой.
3.
Уайман Форд изтупа праха от полите на расото си и седна на дънера от усукан хвойнов ствол. Беше изминал почти трийсет и два километра от манастира и бе стигнал възвишенията на Навахо Рим, най-дългото плато, което се простираше в продължение на мили покрай южната граница на Еко Бедлендс. Далеч зад него лежеше аленият каньон „Ранчото на призраците“; гледката на северозапад бе обрамчена от заснежените върхове на Канхилон Маунтинс.
Форд извади четири топографски карти в мащаб 1:24000 от раницата си, разгъна ги и ги остави настрани на земята, като затисна краищата им с камъни. Отне му няколко минути да се ориентира, визуално напасвайки различни природни обекти към съответните им очертания върху картите. Вдигна бинокъла и започна да оглежда Еко Бедлендс, търсеше скална формация, която да прилича на онази от компютърната разпечатка. Когато забележеше нещо обещаващо, отбелязваше местоположението му на картата с червен молив. След петнайсетина минути свали бинокъла, обнадежден от онова, което бе видял. Не бе открил съвършено съвпадение, но колкото повече гледаше безкрайните каньони, пресичащи Еко Бедлендс, толкова повече се убеждаваше, че скалата, в която се намира мумифицираният тиранозавър рекс, трябва да е някъде тук. Куполовидната форма в разпечатката изглежда бе характерна за пустинните формации, които можеше да види от удобната си позиция. Проблемът беше, че голяма част от гледката му бе блокирана от плата или ръбове на каньони. В добавка към затрудненията, компютърната разпечатка даваше само двуизмерен разрез на скалата. Не можеше да се каже как би изглеждала от различен ъгъл.
Той отново вдигна бинокъла и продължи да изследва, докато очите му обходиха търпеливо всичко, което можеше да види оттук. Беше време да се придвижи към мястото, което бе отбелязал на картата като „Позиция 2“, малко възвишение в далечния край на Навахо Рим, който стърчеше като ампутиран палец. Щеше да падне голямо ходене, но със сигурност си струваше усилията. Оттам би могъл да види почти всичко в пустинята.
Вдигна манерката си и я разклати, установявайки със задоволство, че е пълна повече от половината. В раницата имаше и друга, съвсем пълна. Ако внимаваше, нямаше да има проблеми с водата.
Отпи малка глътка и тръгна към острието на Навахо Рим.
Докато крачеше, изпадна в приятен унес, породен от физическото усилие. Беше казал на абата, че се нуждае от малко време за размисъл в пустинята и бе обещал да се върне за молитвата в третия час на следващия ден. Сега за това не можеше да става и дума и ако тръгнеше към пустинята, щяха да му трябват два, че и повече дни, за да се върне обратно. Абатът нямаше да има нищо против — беше свикнал Форд да се усамотява, отдаден на молитви и духовен размисъл. Само че този път Форд имаше неясното чувство, че върши нещо лошо. Бе заблудил абата относно целта на това си пътешествие; само защото се е молил, гладувал и се е отказал от телесен комфорт в пустинята, не означаваше, че дири духовен мир и единение с Бога. Осъзнаваше, че бе позволил да се замеси в интригата, в мистерията, в тръпката от търсенето на динозавъра. Манастирът му бе дал дара да се самонаблюдава, нещо, което преди не бе обичал особено, но сега използваше, за да разсъждава над мотивите си. Защо правеше това? Не беше, за да възстанови динозавъра за американския народ, колкото и да му се искаше да си мисли, че е подтикван от алтруистични мотиви. Не беше за пари, и съвсем определено — не за слава.