— По дяволите, обичам това място — усмихна се Сали.
Пътеката извиваше нагоре по страната на платото и продължаваше през прохладните борове. За половин час бяха на върха и Том обърна коня си към разкриващата се гледка. Никога не се уморяваше да я съзерцава. Отляво бяха възвишенията на Пидернъл, а отдясно — отвесните оранжеви канари на каньона Крийк, отворени към обширната долина Пиедра Лумбре. В далечината се издигаха изумителните очертания на Платото на древните, прорязано от каньони — началото на местността на високите плата. Някъде там лежаха фосилите на прекрасния тиранозавър рекс, а един полупобъркан монах ги търсеше. Той погледна към Сали. Вятърът развяваше медно русата й коса, беше обърнала лице срещу светлината, с леко отворени устни от удоволствие и благоговение.
— Гледката не е лоша — засмя се тя.
След малко продължиха; не се чуваше нищо друго, освен шумоленето на вятъра в тревата и ритмичното поскърцване на седлата им.
Когато пред очите им се разкриха високите пасища на Меса Ескоба, Сали докосна с крака хълбоците на коня си и премина в тръс. Том я последва. Напуснаха пътеката и се понесоха през развяната от вятъра трева, осеяна с дребни цветчета и лупина.
— Хайде да се движим по-бързо. — Сали смушка коня си и премина в галоп.
Том продължи бавно. В далечината се виждаха групата тополи, които бележеха извора Барънкоунс, в основата червената канара.
— Добре — провикна се Сали. — Който стигне извора последен е магаре! — Конят й се понесе диво напред, окуражаван от жизнерадостните й викове.
Жребецът на Том, свикнал да бъде водачът, трябваше да бъде подканен настойчиво, за да се включи в надпреварата, но след няколко минути двете животни се носеха през ливадата едно до друго. Скоро внезапната прохлада на тополите ги облъхна и конете се наведоха назад и намалиха темпо, преди да спрат напълно.
— Беше невероятно! — Сали скочи от седлото и прокара ръка през мократа си коса. Цялото й лице пламтеше.
Намираха се в малка горичка с огнище, заобиколено от няколко пъна за сядане. Каубоите, минаващи оттук, бяха спирали на това място за лагер с импровизирани маси от борови дънери; в чатала между два клона още стоеше забито парче огледало, очевидно в комплект с очуканото емайлирано канче, което висеше закачено на близкия чеп. Потокът се чуваше някъде долу, в подножието на скалите, скрит зад параван от пустинни върби.
Том разседла двата коня, заведе ги в ниското да ги напои и ги върза да пасат. Когато се върна, Сали вече бе подредила обяда върху тънко одеяло. В средата стоеше бутилка червено вино, току-що отворено.
— Това се казва класа — усмихна се Том и го вдигна. — „Кастело ди Верацано“, реколта 97, от резерва.
— Бях го пъхнала тайно в багажа. Надявах се да нямаш нищо против.
— Пиенето на вино дали не е в нарушение на правилата за езда?
— Струва ми се, че ще нарушим всички възможни правила. — Тя се пресегна за един сандвич, отхапа солидно парче и наля вино в една пластмасова чаша. — Заповядай.
Той я взе, разклати я и отпи с маниер на познавач.
— Ягоди, ванилия, лека шоколадова нотка.
Сали наля и за себе си и отпи жадно. През листака се изливаше златистозелена светлина и всеки път, щом бризът подухнеше, дърветата се разшумяваха. В далечината се виждаха пасящите коне, изглеждаха като от друг свят в неосъзнатото си спокойствие, сякаш освободени от тленността на материята. Том усети хладните ръце на Сали върху слепоочията си.
— Какво правиш?
— А ти какво мислиш, че правя?
Той се опита да се изправи, но тя го бутна назад и се наведе над него. Устните й спряха върху неговите и в ноздрите го лъхна мирис на мента и вино. Вдигна ръце и усети стегнатите мускули на гърба й, топлата кожа.
После, когато лежаха един до друг върху одеялото и гледаха малките късчета небе между клоните, Том прошепна:
— По-хубаво е, отколкото очаквахме, нали?
— Толкова хубаво, че ме кара да се страхувам.
7.
Мадокс тръгна по пътя за каньона и заобиколи ъгъла на „Камино дел Монте Сол“. Погледът му срещна гора от ръчно направени табелки, обрамчващи двете страни на тясната уличка, всяка от които се опитваше да надмине другата по оригиналност. Пресечките бяха пълни с туристи, издокарани като за пътешествие из пустинята Сахара, с широки шапки, с бутилки вода, окачени на кръста и големи като шейни туристически обувки. Повечето от тях изглеждаха бледи и объркани, като току-що изпълзели на повърхността ларви от прогнилите от дъжд градове на Изтока. Самият Мадокс се бе постарал да изглежда като богат тексасец и установяваше, че е постигнал впечатляващ резултат с шапката си, ботушите и характерния тексаски шнур около врата, закопчан с голяма декоративна брошка от тюркоаз.