Мъжете заеха места, сумтейки. Файнингър отдавна ги бе предупредила да спрат пушенето и сега всеки имаше маска върху носа.
— Готови? Едно… две… три… Изсипвай.
С едно пестеливо движение те търкулнаха тялото в отворения чувал. Уилър си го отбеляза като успешна операция, при която нищо не се отдели и нищо не остана извън процеса.
— Добра работа, момчета.
Един от криминолозите дръпна ципа. Чувалът беше преместен на носилка и всички те трябваше да я вдигнат и да я занесат долу до хеликоптера.
— Сложете главата на животното в тази торба — нареди Файнингър.
Те послушно пъхнаха главата на магарето в една торба за улики и я затвориха. Добре че, помисли си Уилър, се бяха съгласили да оставят по-голямата част от животното, вземайки главата със зейнала дупка, причинена от 10-милиметров куршум. Откриха куршума заседнал в стената на каньона — една отлична улика. Бяха намерили и екипировката на иманяря; единственото неоткрито до този момент изглежда бе какъвто и да е белег за самоличността му. Но и това щеше да стане с времето.
„Уловът“ беше добър.
Той погледна часовника си. Три и половина. Избърса чело, извади една кутийка кока-кола от портативния хладилник и я сложи над веждите си, после на бузите и накрая на тила си.
Хернандес стоеше до него и отпиваше от колата си.
— Мислиш ли, че убиецът е очаквал да открием това тук?
— Сигурно му е струвало доста усилия да го скрие. Ние сме на колко… на три и половина километра от мястото на убийството. Трябвало е да натовари трупа върху магарето, да го домъкне дотук, да изкопае достатъчно голяма дупка за магарето, мъжа и всичките тези глупости… Не, не ми се вярва да е очаквал да го намерим.
— Някакви предположения?
— Убиецът е търсел нещо у иманяря.
— Защо мислиш така?
— Погледни му боклуците. — Той посочи към брезента, върху който бяха сложени приспособленията и припасите на убития. Един от криминолозите беше извадил всяка вещ, бе я увил в несъдържаща киселини хартия, етикирал и оставил в пластмасови сандъчета за улики. — Виждаш ли как овчата кожа, която е запълвала самара, е била разкъсана, как всичко останало е разпорено или разрязано? Дори джобът на нашия човек е обърнат с хастара наопаки. Убиецът не само е търсел нещо, но направо е побеснял, че не го намира. — Уилър отпи още една шумна глътка и върна празната кутийка от кока-кола в хладилника.
Хернандес изсумтя.
— И какво е търсел? Карта със съкровища?
Тънка усмивка оживи лицето на Уилър.
— Нещо такова. И се хващам на бас, че иманярят я е дал на партньора си, преди стрелецът да се спусне от канарата.
— На партньора си?
— Аха.
— Какъв партньор?
— Бродбент.
9.
Беше ранна съботна сутрин. Изгряващото слънце бе позлатило върховете на боровете по хребета над Пердиз Крийк и посягаше към високата долина, пронизвайки мъглата със сноп лъчи. Дърветата долу все още тънеха обвити в прохладата на нощта.
Мадокс „Тревата“ се полюляваше бавно на верандата на хижата си и отпиваше кафе, задържайки горещата горчива течност в устата си, преди да я глътне. Мисълта му се върна назад към предишния ден и той си спомни за онази кучка в изложбената галерия. Внезапна ярост изпълни вените му. Някой щеше да си плати.
Той изпи последната глътка кафе, бутна чашата настрана и се изправи. Отиде в дневната, взе раницата си и се върна на верандата. Пусна я долу и започна методично да събира всичко, което щеше да му трябва за днешната работа. Първо отдели пистолета — Глок 29, заедно с два пълнителя, по десет патрона във всеки. След това дойде ред на обичайния му багаж: мрежа за коса, чорап, два чифта хирургически ръкавици, найлонов дъждобран, хирургически обувки и презервативи; после взе молив и хартия за рисуване, клетъчен телефон (зареден до горе) торби с цип, бичкия, пликче с печени ядки за похапване, бутилка минерална вода, фенер, носни кърпички и ключ, найлоново въже за простиране на пране, тиксо, кибрит, хлороформ и парцал… Извади плана на къщата на Бродбент и го разгледа внимателно, като си представяше визуално стаите, вратите, прозорците, мястото на телефона. Най-накрая, след като провери всичко по списък, той ги мушна в раницата си едно по едно, всяко подредено на мястото му.
Пусна раницата до вратата и влезе в хижата, наля си втора чаша кафе, взе лаптопа и се върна навън в люлеещия се стол. Имаше на разположение цял ден и можеше да използва времето си както иска. Облегна се назад, вдигна капака на компютъра и го включи. Докато го чакаше да се зареди, извади малък пакет с писма от джоба си, скъса ластика и започна с това, което стоеше най-отгоре.