Вземаше по едно и превръщаше шибания затворнически английски в разбираем текст. След два часа беше свършил. Прехвърли ги и ги изпрати като атачмънт на уебмастъра, който се занимаваше със сайта му, тип, когото никога не бе виждал, дори не бе говорил с него по телефона.
Той се изправи в люлеещия се стол, плисна остатъка от изстиналото кафе през перилата и влезе да види какво има за четене. Рафтът беше пълен предимно с биографични и исторически книги, но Мадокс ги отмина и се приближи към малката секция трилъри с твърди корици. За да убие времето му трябваше нещо, което да го погълне изцяло, да държи съзнанието му далеч от плана му за следобед, който бе разчертал до подробности. Хвърли поглед по заглавията и очите му се спряха върху един роман, който се казваше „Смъртоносно съвпадение“. Взе го от рафта, прочете текста върху супер обложката и прелисти страниците. Можеше и да свърши работа. Отнесе я на верандата, отпусна се в стола и започна да чете.
Люлеещият се стол поскърцваше ритмично, слънцето се издигаше бавно в небето; от близкото дърво излетяха двойка гарвани и се понесоха към разрушения град, пронизвайки въздуха с дрезгав грак. Мадокс погледна часовника си. Беше почти обяд.
Очертаваше се дълга, тиха събота — но щеше да завърши с гръм и трясък.
10.
Уилър седеше, прехвърлил крака върху бюрото си и гледаше как Хернандес се връща от архива с цял куп папки под мишница. Помощникът му се стовари с въздишка във фотьойла.
— Изглежда обещаващо — кимна Уилър към купчината. Хернандес беше дяволски добър изследовател.
— Така е.
— Кафе?
— Нямам нищо против.
— Ще ти налея. — Уилър стана и отиде до кафе машината, напълни две чаши и подаде едната на Хернандес.
— К’во откри?
— Този Бродбент има история.
— Давай, в стил „Ридърс дайджест“.
— Баща му е Максуел Бродбент, голям колекционер. Дошъл в Санта Фе през седемдесетте, женил се пет пъти, има три деца от три различни съпруги. Женкар. Занимавал се е с купуване и продаване на произведения на изкуството и антики, разследван няколко пъти от ФБР за сделки на черния пазар, обвинен в ограбване на гробници, но се оказал хитър и нищо не било доказано.
— Продължавай.
— Преди година и половина се случило нещо странно. Изглежда семейството внезапно заминало за Централна Америка на продължителна ваканция. Бащата умрял там, синовете се върнали с четвъртия си брат, полуиндианец. Четиримата си поделили около шестстотин милиона долара.
Уилър вдигна вежди.
— Някакви подозрения за нещо нечестно?
— Нищо определено. Но цялата история е объркана, никой не знае нищо, всичко са само слухове. В старото му имение живее синът му от индианката, тип, който пише вдъхновяващи книги, парчета в стил „Ню ейдж“. Говори се, че имал племенни татуировки.
Бродбент живее скромно, работи здраво. Женен от една година, съпругата му се казва Сали, по баща Сали Колорадо. Произхожда от работническо семейство. Бродбент ръководи голяма ветеринарна клиника в Абикию заедно с помощник — Албърт Макбрайд — предпочита да го наричат Шейн.
Уилър завъртя очи.
— Говорих с някои от клиентите му — еднакво уважаван е както от снобарските тайфи, които се интересуват от коне, така и от старомодните фермери. Съпругата му дава уроци по езда на деца.
— Досие?
— Нищо, освен няколко младежки лудории, чист е.
— Макбрайд?
— Също чист.
— Разкажи ми за тези „младежки лудории“.
— Досиетата са запечатани, но знаеш как е. Чакай да видя… Една тъпа шега, в която са замесени натоварен с тор камион и директорът на училището… — Той прелисти няколко страници. — Отишъл да поязди за удоволствие на някакъв чужд кон… сбил се и счупил носа на едно момче.
— А другите братя?
— Филип, живее в Ню Йорк сити, куратор в Музея на изкуството, няма нищо необичайно. Върнан, скоро се оженил за адвокатка, живее в Кънектикът, гледа си бебето, докато съпругата му работи. Преди години се забъркал в няколко финансови машинации, но нищо такова, откак е получил наследството си.