— Ако не ви притеснявам много — отвърна Том и се запита как този неестествено дебел човек ще се измъкне от креслото си, за да приготви сам чая.
— Изобщо не ме притеснявате. — Диърборн премести бавно крака си и натисна малка издатина в пода; миг по-късно неясното присъствие на един прислужник се материализира от дълбините на къщата.
— Чай.
Мъжът се оттегли.
— Докъде бяхме стигнали? А, да, до дъщерята на Стем Уедърс. Робърта.
— Роби.
— Роби, така й викаше баща й. За съжаление, двамата някак се бяха отчуждили. Последното, което чух за нея е, че се опитвала да свързва двата края като художничка в Тексас — Марфа, струва ми се. Градът е малък, лесно може да бъде открита.
— Откъде познавате Уедърс? Да не би да е събирал динозаври за вас?
Дебелият пръст забарабани по облегалката на креслото.
— Никой не събира за мен, Томас, въпреки че понякога се изкушавам от предложенията на някои мои клиенти. Няма нищо общо с колекционирането — нищо повече, освен да изисквам документално доказателство, че фосилите са от частен имот. — На това място Диърборн направи достатъчно дълга пауза за иронична усмивка, която разтегна долната част на лицето му. След това продължи: — Повечето от ловците на фосили търсят дреболии, какъвто е и нашият господин Бийзън. Трохите от трапезата. От време навреме се натъкват на нещо важно, и тогава идват при мен. Имам клиенти, които търсят нещо съвсем конкретно: бизнесмени, чуждестранни музеи, колекционери. Срещам купувачи и продавачи и вземам двайсет процента комисионна. Никога не съм виждал или докосвал експонат. Не си падам по полевата работа.
Том потисна усмивката си.
Прислужникът се появи с голям сребърен поднос, натоварен с чайник, покрит с ватирана калъфка, чинийки с кифли, малки еклери и миниатюрни френски кифлички, бурканчета с мармалад, масло, зърнеста сметана и мед. Той остави подноса на една масичка до Диърборн и изчезна така тихо, както се бе появил.
— Отлично! — Диърборн свали калъфката на чайника, наля две китайски чаши и добави мляко и захар.
— Чаят ви. — Той подаде чашата и чинийката на Том.
Том ги взе и отпи.
— Държа чаят ми да се приготвя по английски маниер, не както го правят варварите американци. — Той се ухили и пресуши чашата си наведнъж, след което я остави и взе с пълната си ръка едно кроасанче, отвори го, натъпка го с голямо количество сметана, след което го пусна в устата си. След това си взе курабийка, намаза я обилно с масло и изчака маслото да се разтопи, преди да погълне и нея.
— Заповядайте, вземете си — каза той с пълна уста.
Том си взе един еклер и отхапа. Плътният крем потече от другата страна и той побърза да лапне останалата част и да оближе ръката си.
Диърборн премлясна, попи устни с кърпа и продължи:
— Стем Уедърс не беше човек на дребно. Търсеше уникални образци. Прекара целия си живот в търсене на голямата находка. Големите ловци на динозаври са такъв тип хора. Не го правят заради парите. Те са обладани от идея фикс. Въодушевлението от лова, възбудата от находката, манията да намерят нещо изключително рядко и ценно — това е, което ги кара да продължават.
Той си наля втора чаша чай, вдигна я към устните си и я преполови само с една шумна глътка.
— Търгувах с находките на Стем, но иначе го оставях сам. Рядко ми казваше какво прави или къде търси. Този път, обаче, стана дума за това, че е по следите на нещо голямо в местността на високите плата. Каза на прекалено много хора, които търсеха информация — геофизици, космохимици, куратори в различни палеонтологични музеи. Това не беше никак мъдро от негова страна. Беше прекалено известен. Слуховете се разнасят бързо. Всички го знаеха как процедира — саморъчно конструираният му радар за подземно сканиране и онзи бележник бяха станали направо легендарни — така че изобщо не съм изненадан, че някой е тръгнал след него. Отгоре на всичко високите плата са федерална собственост — надзирават се от Бюрото за управление на земите. Предполага се, че не е трябвало да бъде там. Всичко, взето от земите под юрисдикцията на Бюрото без съответното разрешение, се счита за голяма кражба. Те единствени издават такива разрешителни на определени музеи и университети.
— Защо е трябвало да поема такъв риск?
— Не е чак такъв голям риск. Не е единственият, който го прави. Повечето от федералната земя е толкова отдалечена, че шансовете да те хванат са почти нищожни.