Диърборн премлясна, облизвайки обилния крем с големия си розов език.
— Всичко това е красиво документирано в скалния преход К-Т в Ратон Бейсин. Първо се вижда пласт от отломки в резултат на самия удар. Този пласт е сив и е богат на редкия химически елемент иридий, открит в метеорити. Под микроскоп се вижда, че е обвит в миниатюрни сферички, замръзнали капчици разтопена скала. Над този пласт има втори, катранено черен, който един геолог описва като „прах от епохата на Креда“. Геолозите са най-големите поети в науката, не мислите ли?
— Все още не мога да разбера защо Уедърс би се интересувал от този преход на скалните пластове, след като е тръгнал да търси фосили.
— Това е мистерия. Може би е използвал този пласт като начин да локализира фосили на тиранозаври рекс. Късната Креда с времето, когато тиранозаврите са управлявали земята. Непосредствено преди измирането им.
— Колко струва един запазен екземпляр на тиранозавър рекс в момента?
— Някой веднъж каза, че ако се съберат всичките хора, открили някога Т-рекс, няма да са достатъчни за един бейзболен отбор. Те са най-редките измежду рядко срещаните. Имах двайсетина клиенти, чакащи да наддават за следващия тиранозавър рекс, който излезе на частния пазар и предполагам, че някои от тях биха били готови да платят сто милиона, че и повече.
Том подсвирна.
Диърборн сложи чашата си на масичката, лицето му придоби замислен израз.
— Имах чувството…
— Да?
— Имах чувството, че Стем Уедърс търси нещо повече от тиранозавър. Нещо, свързано със самия К-Т преход. Но какво точно, не мога да кажа…
Гласът му секна и той си наля друга чаша чай.
— Бедният Стем. И бедната Роби. Не ви завиждам, че трябва да съобщите такава новина.
Той отпи от горещата течност, лапна една последна кифличка, попи лице и избърса пръстите си със салфетка.
— Е, сега е ваш ред да говорите, Томас. Кажете ми какво е открил Стем Уедърс. Естествено, можете да разчитате на дискретността ми. — Очите му блестяха.
Том измъкна компютърната графика от джоба си и я разгъна върху масичката.
Бавно, неумолимо и с колосална мощ, огромното туловище на Хари Диърборн се изправи от стола в тихо удивление.
16.
Мадокс стоеше над жената. Беше я сложил да легне върху леглото и русата й коса се бе разпиляла на възглавницата като ореол. Току-що бе започнала да се раздвижва и след миг очите й се отвориха. Той не каза нищо, видя как погледът й изрази объркване, после страх, когато си спомни всичко.
Мадокс вдигна оръжието си така, че тя да го вижда.
— Не прави глупости. Можеш да седнеш, но само толкова.
Тя седна, потрепервайки и белезниците около китките и глезените й издрънчаха.
Той направи движение с ръка:
— Е… какво мислиш?
Мълчание.
— Доста се потрудих, за да направя това гнезденце приятно за теб.
Той бе постлал малка покривчица върху макарата за кабел, превръщайки я в маса, и върху нея бе сложил букет цветя в буркан от конфитюр и дори едно томче с автограф от библиофилско издание, което бе домъкнал от хижата. Керосиновият фенер хвърляше жълти отблясъци през помещението, което бе приятно прохладно в сравнение със следобедната горещина навън. Въздухът миришеше свежо — нямаше и следа от изпарения на минни газове.
— Кога се връща Том? — попита Мадокс.
Мълчание. Тя изви русата си глава настрана. Това вече започваше да го ядосва.
— Погледни ме!
Тя не му обърна внимание.
— Казах: погледни ме! — Оръжието му разсече въздуха.
Тя обърна глава бавно и дръзко впери очи в него. Зелените й очи блестяха от омраза.
— Какво виждаш?
Не му отвърна нищо. Изражението й беше толкова красноречиво, че Мадокс го намери малко объркващо. Не изглеждаше уплашена. Но беше уплашена, знаеше го. Беше направо ужасена. Трябваше да бъде. И имаше основателна причина.