Последва бибипкане и Том затвори изненадан и внезапно разтревожен. Какво беше това неочаквано излизане от града? Защо не му се беше обадила? А може би е звъняла — но телефонът му нямаше покритие в дома на Диърборн. Той бързо провери телефона си, но нямаше пропуснати разговори.
С нарастващо чувство на безпокойство отново набра номера вкъщи и изслуша съобщението по-внимателно. Сали изобщо не звучеше нормално. Той отби от пътя и прослуша за трети път записа. Нещо никак не беше наред. Усети внезапно бумтенето на сърцето си в гърдите. Запали двигателя и се върна на междущатското шосе със скърцане на гуми. Докато ускоряваше, позвъни на полицията в Санта Фе и попита за детектив Уилър. След две смущаващи прехвърляния на други линии, познатият безстрастен глас отговори.
— Обажда се Том Бродбент.
— Да?
— Намирам се извън града и току-що звънях вкъщи. Нещо не е наред там. Съпругата ми би трябвало да е у дома, но не е, освен това е оставила съобщение на телефонния секретар, което няма никакъв смисъл. Мисля, че е била накарана насила да направи този запис. Нещо се е случило.
Последва тишина, след което Уилър каза:
— Веднага ще отида да проверя.
— Искам да направите нещо повече. Искам да спирате всички коли по пътищата и да я намерите.
— Да не мислите, че е отвлечена?
Том се поколеба:
— Не съм сигурен.
Пауза.
— Нещо друго, което трябва да знам?
— Казах ви каквото ми е известно. Просто идете там колкото е възможно по-бързо.
— Ще се погрижа лично. Имаме ли разрешението ви да разбием вратата, ако е заключена?
— Да, разбира се.
— Кога се връщате в града?
— Самолетът от Тъксън каца в седем и половина.
— Дайте ми телефона си. Ще ви се обадя от дома ви.
Том му даде номера си и затвори. Завладяха го чувство на безсилие и угризение на съвестта. Що за глупак беше, да остави Сали сама!
Той яростно натисна педала до дъно, атакувайки асфалта с над сто и петдесет. В никакъв случай не биваше да изпуска полета си.
Петнайсет минути по-късно телефонът му иззвъня.
— С Том Бродбент ли разговарям?
Не беше Уилър.
— Вижте, очаквам важен…
— Млъкни, Томи, момчето ми, и слушай.
— Кой, по дяволите…
— Казах да млъкнеш.
Пауза.
— Малката ти женичка е при мен. Сали. Добре е — засега. Единственото, което искам, е бележникът. Следиш ли мисълта ми? Просто отговори с „да“ или „не“.
Том стисна телефона толкова силно, сякаш ще го счупи.
— Да — опита се да произнесе той.
— Когато аз получа бележника, тогава ти ще си получиш Сали обратно.
— Слушай, само да си я докоснал…
— Нямам намерение да повтарям. Млъкни, мътните да те вземат!
Том чу, че мъжът диша тежко.
След малко гласът попита:
— Къде си?
— Аз съм в Аризона…
— Кога се връщаш?
— В седем и половина. Слушай…
— Искам ти да ме слушаш. Много внимателно. Можеш ли да го направиш?
— Да.
— След като самолетът ти се приземи, качи се на колата си и иди в Абикию. Прекоси града и тръгни по магистрала 84 на север от язовира. Не спирай за нищо. Трябва да си тук към девет часа. Бележникът у теб ли е?
— Да.
— Добре. Искам да го носиш, сложи го в найлонова торба с цип и я напълни с отпадъци да изглежда като боклук. Отпадъците трябва да са жълти. Разбра ли? Ярко жълти. Връщаш се назад и караш по магистрала 84 между отбивката за язовира и отбивката за Ранчото на призраците. Движиш се точно с осемдесет километра в час, с включен клетъчен телефон. Покритието е достатъчно добро, има само няколко мъртви петна. Ще ти звънна за повече инструкции. Ясно?
— Да.
— Кой е номерът на полета ти?
— „Саутуест Еърлайнс“ 662.
— Добре. Ще проверя и ще разбера кога всъщност кацаш и ще те чакам край Ранчото на призраците час и двайсет минути след това. Не се отбивай вкъщи, не прави нищо, карай направо към Абикию. Разбра ли? Даваш назад и след това напред между язовира и ранчото, докато ти се обадя. Държиш скорост осемдесет километра.
— Да, но ако я нараниш…
— Да нараня Сали? Тя ще е добре, ти само имай грижата да направиш всичко, което казвам точно по начина, по който го казвам. А, и още нещо, Том. Никакви ченгета. Нека ти обясня защо. Никое отвличане не е успяло след намесата на полицията. Чувал ли си тази статистика? Когато повикат на помощ ченгетата, отвличането се проваля и жертвата обикновено умира. Звъниш в полицията — и аз съм прецакан. Ченгетата пристигат, свършват си тяхната работа, без да ги е грижа за тревогите ти. Ти губиш контрол, аз губя контрол и Сали умира. Разбираш какво ти казвам, нали? Ако им се обадиш, ще целунеш жена си за сбогом в блестящата стоманена количка в сутерена на „Уест Еърпорт“, номер 1100. Разбрано?