Продължи, като постепенно влизаше в ритъм. Беше като лабиринт, с много странични каньони, които сякаш продължаваха в нищото. Краката му поглъщаха метър след метър. Наближаваше слънцето да залезе, когато каньонът направи още един завой и той можа да види напред голямата група скали, онази, която бе забелязал от Навахо Рим и която фриволно бе нарекъл „Плешивината“. По-ниската част на каньона вече тънеше в сянка, окъпана в топли оранжеви блясъци отразена светлина от височината на източния ръб.
Форд изпита удовлетворение при мисълта, че денят свършва. Беше разпределил водата на дажби от сутринта и прохладата на въздуха сега бе добре дошла, защото намаляваше жаждата му.
Падането на нощта в пустинята ставаше бързо. Нямаше да има много време да открие място за добър бивак. Той продължи напред с жива стъпка, оглеждайки се наляво и надясно и скоро откри това, което търсеше: заслон между два паднали камъка с мек, гладък пясък. Свали раницата от раменете си и сръбна глътка вода, като я задържа в уста, наслаждавайки се на свежестта й, преди да я преглътне. Все още разполагаше с десет, може би дори с петнайсет минути, преди светлината да се скрие. Защо да ги хаби да си приготвя мястото за сън? Остави принадлежностите си и тръгна нагоре, към началото на „Плешивината“. От по-близо групата скали приличаше повече на смачкани отровни гъби, отколкото на черепи; всяка беше трийсетина стъпки широка и висока около двайсет, покрита от пласт тъмнооранжев пясъчник, с разпръснати из него по-тънки лещи оцветена във винено, шиста и конгломерати. Някои от големите скали бяха подкопани и бяха паднали разбити на парчета.
Той тръгна към гората от скални колони, завършващи с кръгли куполи. Колоните бяха от бледорозов пясъчник, с височина около десет стъпки. Форд се заизкачва между тях с намерението да види докъде продължава формацията. От негова гледна точка никоя от скалите не изглеждаше като онази, която търсеше, но приликата беше силна. Отново изпита въодушевление при мисълта, че динозавърът е някъде наблизо и ускори крачка, като от време навреме дори се заточваше. Когато стигна до отсрещния край с изненада установи, че „Плешивината“ крие входа към друг каньон — или към онова, което представляваше скритото продължение на Каньона на тиранозаврите. Тръгна натам, като криволичеше между облите камъни. Каньонът беше тесен и разкриваше следи от внезапно силно наводнение, стените бяха обсипани с остатъци от дънери на дървета и клони, довлечени от планините. По-ниските стени бяха изгладени и издълбани от действието на водата.
Следваха завой след завой и всеки разкриваше ниши и подмоли. В някои от по-високите ниши се виждаха следи от скални обиталища на Анасази. След още четиристотин метра пред погледа му се разкри една висока напречна „полица“ от пясъчник; сигурно бе образувала водопад в по-влажни години — напуканото корито и тинята свидетелстваха за някогашно езеро. Той се закатери нагоре с ръце и крака.
Каньонът рязко зави и внезапно премина в изумителна долина, където три второстепенни корита се събираха в едно като отломки от скално крушение, сътворявайки спектакъл на ерозионна ярост. Форд спря, обзет от страхопочитание пред замръзналата й сила. По лицето му премина усмивка, когато реши да й даде името „Дяволско гробище“. Докато стоеше, последният слънчев лъч примигна по ръба на каньона и вечерта се спусна над удивителната долина, загръщайки я в пурпурна сянка. Беше наистина земя, изгубена във времето.
Форд пое назад. Беше твърде късно да продължава нататък; трябваше да се върне до бивака, преди да се е стъмнило. Скалите бяха чакали милиони години, помисли си монахът. Щяха да почакат още един ден.
2.
Том се движеше на север по магистрала 84, като правеше огромно усилие да се съсредоточи. Самолетът бе закъснял, часовникът показваше осем и половина, а той все още се намираше на един час от онзи участък на магистралата, който бе посочил похитителят. На пасажерската седалка до него стоеше найлоновата торба за боклук, в която бе пъхнал тефтерчето. Клетъчният му телефон бе включен в очакване на обаждане.