Той изпита яростна безпомощност — при така стеклите се обстоятелства това бе едно непоносимо усещане. Трябваше да намери начин да действа, а не само да се противопоставя. Но не можеше да действа просто така: нуждаеше се от план и затова трябваше да остави настрана емоциите и да мисли колкото се може по-хладнокръвно и ясно.
Тъмната шир на пустинята връхлиташе от едната страна на пътя, а в нощното небе над него звездите грееха ярки и неподвижни. Пътуването от Тъксън до Санта Фе мина най-трудно. Бе положил нечовешко усилие да контролира хипотезите си и да се фокусира върху конкретния проблем. А проблемът беше прост: да си върне Сали обратно. Нищо друго нямаше значение. После щеше да се занимава с похитителя.
За пореден път се запита дали не трябваше да отиде в полицията или пък да пренебрегне напълно Уилър и да се свърже директно с ФБР. Но дълбоко в себе си знаеше, че похитителят е прав: ако го направеше, щеше да изгуби контрол. Те щяха да се възползват. Няма значение как, но Уилър щеше да се намеси. Той повярва на похитителя, когато онзи каза, че ще убие Сали, ако полицията се набърка. Рискът беше твърде голям; трябваше да се справи сам.
Познаваше участъка от магистрала 84, по който похитителят му беше казал да се движи. Беше един от най-изолираните в двупосочната магистрала в щата, с една-единствена бензиностанция и тоалетна.
Опита се да мисли какво би направил, ако е на мястото на похитителя, как би взел бележника, без да допусне да го последват. Това трябваше да разбере Том — планът на онзи мъж.
3.
Уилър погледна часовника над купчината листове. Девет и петнайсет. Обърна се към Хернандес, който изглеждаше почти зелен под флуоресцентното осветление в офиса.
— Изпързаля ни — каза помощникът му. — Ей така.
— Ей така… — Уилър почука с химикалката върху листовете. И все пак в това нямаше смисъл, един такъв човек, който има много за губене. Такива хора, които разполагат с милион законни начини да избегнат разпит в полицията.
— Мислиш ли, че е прескочил резервата?
— Колата му — онова класическо Шеви, което кара — беше паркирана на летището. Самолетът му кацна в осем и в момента колата я няма.
Хернандес сви рамене:
— И какво, проблеми с двигателя?
— Играе си някакви игрички с нас.
— И какво цели според теб?
— Де да знаех.
В стаята надвисна тежка тишина. Уилър се изкашля и запали цигара, чувствайки, че трябвала направи нещо, за да възстанови авторитета си; изненадваше го и го дразнеше, че Бродбент ги е пратил за зелен хайвер.
— Фактите са си факти: върху килима в дневната му има прясно петно от кръв и скорошен куршум в стената. Не се появява на разпит в полицията. Може да му се е случило нещо лошо или да е мъртъв. Може да се е изплашил. Спорил е с жена си, скарали са се, бушоните му са изгърмели и я е ликвидирал. А може би е просто едно нагло копеле, което си мисли, че не сме му от категорията. Няма значение: ще го проследим.
— Да.
— Искам всички изходи за Ню Мексико, контролните пунктове по 84-а на Чама, 96-а на Койот, 285-а южно от Еспаньола, междущатско шосе 40 на Уогън Маунд и границата с Аризона, междущатско 25 на Белен и онова на държавното полицейско управление на Куба по магистрала 44. Той направи пауза, прехвърли няколко листа по бюрото си и взе едни. — Това е: кара пикап Шевролет 3100 в тюркоазено и бяло, номер NM 346 EWE. Едно нещо се развива в наша полза: с такава кола не можеш да минеш незабелязано.
4.
Мадокс паркира роувъра пред търговския център „Сънсет“ и погледна часовника си. Девет и двайсет и една. Половината дузина реклами за бира в стъклената витрина хвърляха неясна неонова светлина към прашния капак на колата му. Освен момчето зад гишето не се виждаше никой. Луната още не бе изгряла. От по-раншни проучвания знаеше, че би могъл да види фаровете на задаваща се от юг кола две минути и четиридесет секунди преди да премине.
Излезе бавно, пъхна ръце в джобовете си и се облегна на колата; вдъхна от хладния въздух на пустинята, затвори очи, мърморейки под нос мантрата си и се опита да успокои пулса на сърцето си. След няколко минути отвори очи. Магистралата все още беше тъмна. Девет и двадесет и две. Беше задминал шевито на Бродбент преди единадесет минути и ако следваше инструкциите му и поддържаше скорост, фаровете щяха да се появят след не повече от шест минути.