Мелъди си пое дълбоко дъх и зачака реакция — въодушевление, учудване, скептицизъм. Но не дойде нищо такова.
— Нещо друго? — попита Корвъс.
— Ами, има и венерини частици.
— Венерини частици?
— Така наричам онези черни частици, които вие забелязахте, тъй като под микроскоп те напомнят до голяма степен символа на Венера — кръг, с излизащ от него кръст. Сещате ли се, феминисткия символ?
— Феминисткият символ — повтори Корвъс.
— Изследвах някои от тях. Не са нито микрокристални образувания, нито артефакти на фосилизация. Частицата представлява сфера неорганичен въглерод със стърчащо рамо; отвътре има следи от голямо количество елементи, които още не съм анализирала.
— Разбирам.
— Всичките са с еднакъв размер и форма, което предполага биологичен произход. Изглежда са се съдържали в динозавъра, когато е умрял и просто са си останали там непроменени в продължение на шестдесет и пет милиона години. Те са… много странни. Трябва да свърша доста работа, за да разбера какво представляват, но се питам дали не са някакъв вид заразни частици.
Известно време линията отсреща мълчеше. Когато най-накрая Корвъс заговори, гласът му беше тих. Звучеше разтревожено.
— Нещо друго, Мелъди?
— Това е всичко. — Сякаш не беше достатъчно. Какво му ставаше на Корвъс? Да не би да не й вярваше?
Гласът на куратора беше толкова хладен, звучеше почти призрачно.
— Мелъди, свършила си отлична работа. Поздравявам те. Сега слушай внимателно: има нещо, което искам да направиш. Искам да събереш всички дискове, пробите от образеца, както и всичко в лабораторията, свързано с тази задача, и да ги заключиш на сигурно в шкафа си за образци. Ако случайно нещо е останало в компютъра ти, изтрий го, като използваш програмата, която напълно изтрива файловете от хард диска. След това искам да се прибереш вкъщи и да се наспиш.
Тя почувства недоверие. Това ли беше всичко, което можа да й каже, че трябвало да се наспи?
— Можеш ли да го направиш, Мелъди? — долетя благият глас. — Заключи всичко, изчисти компютъра, иди си вкъщи, наспи се, хапни нещо питателно. Ще говорим отново сутринта.
— Няма проблеми.
— Чудесно. — След кратка пауза додаде: — До утре.
След като затвори телефона, Мелъди седна в лабораторията, беше направо потресена. След цялата работа, която свърши, след изключителното й откритие Корвъс се държеше така, сякаш почти не го беше грижа — или пък не й вярваше. Поздравявам те. Беше направила едно от най-важните палеонтологични открития в историята, а единственото, което можа да направи, бе да я поздрави? И да й каже да се наспи?
Тя вдигна очи към часовника. Минутната стрелка се премести. Единадесет и петнадесет. Погледна към ръката си — към блещукащата гривна около китката си, ужасно малките си гърди, тесни рамене, изгризани нокти и грозните си, напръскани с лунички ръце. Това беше тя, Мелъди Крукшанк, трийсет и тригодишна, все още асистент, далеч от научната йерархия. Усети нарастващо негодувание. Мислите й се върнаха назад, към суровия й баща — университетски професор, чието най-често изказване беше, че не я е гледал, за да се превърне в поредната глупава фръцла. Спомни си колко много се беше опитвала да отговори на изискванията му. Спомни си майка си, която се чувстваше обидена, че трябва да се занимава само с домакинството и искаше да живее чрез успеха на дъщеря си. Мелъди се беше опитала да удовлетвори и нея. Спомни си учителите си, чиито изисквания също се мъчеше да удовлетвори, професорите, научния си ръководител.
И сега Корвъс.
А къде беше благосклонността и онова, което на нея й харесва? Очите й обходиха угнетяващата лаборатория.
Запита се за първи път какво точно планираше Корвъс да прави с тяхното откритие. Защото това беше тяхно откритие — той не можеше да го припише само на себе си. Той не знаеше да работи добре с оборудването, беше практически компютърно неграмотен и слаб минералог. Тя беше направила анализите, тя беше търсила правилните въпроси във връзка с образците и пак тя беше разчепкала отговорите. Беше направила връзките, беше екстраполирала данните и развила теориите.