Чу се изсъскване и записът тръгна. Прозвуча звън на телефон, изтракване на слушалка, кратка тишина по линията, след което разговорът започна.
— Мелъди? Как върви изследването?
— Страхотно, д-р Корвъс, просто страхотно.
8.
Точно преди завоя на Форест сървис роуд към Пердиз Крийк Мадокс намали и излезе от магистралата. Зад него се бяха появили чифт фарове и преди да е завил, искаше да бъде сигурен, че не са на Бродбент. Изключи двигателя и светлините и зачака задаващата се кола да мине.
По асфалта с огромна скорост се приближи пикап, като намали леко при смяната на предавките. Мадокс си пое дъх с облекчение — беше някакъв стар, очукан Додж. Той го изпрати с поглед и направи завоя, издрънчавайки по металната решетка върху асфалта, като продължи напред по осеяния с мръсни следи от гуми път, в повишено настроение. Спусна стъклото на прозореца да влезе въздух. Беше студена и изпълнена с аромати нощ, звездите светеха над тъмните ръбове на платата. Планът му бе проработил: беше взел тефтерчето. Сега нищо не можеше да го спре. Сигурно в близките дни в района щеше да има известно вълнение, след като Бродбент съобщеше, че жена му е изчезнала, но той щеше да е на сигурно в Пердиз Крийк, зает с писането на романа си… И когато дойдеха да го разпитват, нямаше да намерят нищо — нито тяло, нищо! Никога нямаше да открият тялото й. Беше намерил перфектното място, където да се освободи от него, една дълбока, пълна с вода минна шахта. Таванът на шахтата беше подпрян с прогнили дървени греди и след като реши да хвърли трупа вътре, бе заредил малък взрив, който да разруши тавана — и с това да сложи край на историята.
Той погледна часовника си: девет и четиридесет. Щеше да е в Пердиз Крийк за половин час и там го очакваше нещо.
Утре щеше да се обади на Корвъс от уличен телефон, за да му каже добрите новини. Хвърли поглед към клетъчния си телефон, изкушаваше се да му се обади веднага — но не, сега не беше време да се допускат грешки, нито да се поемат рискове.
Той ускори и колата се наклони по разбития път, сякаш преминаваше през серия възвишения. За десет минути бе стигнал района, където хвойновата гора даваше път на западните жълти борове, тъмни и неспокойни под нощния вятър.
Най-после се озова до портата на грозната ограда, която заграждаше имота. Излезе, отключи я, вкара колата и се върна да я заключи отново. След малко вилата се показа. Луната още не беше изгряла и тя изглеждаше заплашително черна, резкият й силует закриваше звездите. Мадокс потръпна и си обеща следващия път да остави лампата на верандата да свети.
След това се сети за жената, която го чакаше в тъмнината на шахтата и тази мисъл го накара да усети приятна топлина в слабините.
9.
Краката на Сали бяха изтръпнали и я боляха от позата, в която бе принудена да стои, без да може да мръдне; глезените и китките й се бяха протрили от студената стомана. Хладното въздушно течение от вътрешността на мината пронизваше костите й. Слабото пламъче на керосиновия фенер потрепваше и пукаше, изпълвайки я с необясним страх от онова, което предстои. Но минутите се нижеха и до слуха й достигаше само тишина, нарушавана единствено от монотонния шум на капеща вода. Не можеше да прецени колко време е минало, нито дали беше нощ или ден.
Тя внезапно замръзна, до слуха й достигна тракане: някой отключи входа към шахтата. Той влезе вътре и тя чу, че металната решетка хлопва зад него. Последва повторно заключване. Стъпките се приближиха, ставаха все по-силни и по-силни. Лъчът на фенерче затрептя по преградата и миг след това тон се появи. Развинти първо гредите върху рамката на вратата и ги хвърли настрана. След това мушна фенерчето в задния си джоб и пристъпи в малкия каменен затвор.
Сали се отпусна във веригите с полуотворени очи и простена тихо.
— Тук ли си, Сали?
Тя отново простена. През притворените си клепки го виждаше как разкопчава ризата си ухилен.
— Не се бой, ще си прекараме чудесно.
Чу как ризата пада на пода и потракването, докато разкопчаваше катарамата на колана си.
— Не — простена тя слабо.