Още шумове, по-остро изщракване — и Корвъс се вторачи невярващо.
Сигналната охранителна лампичка на вратата светна в зелено.
11.
След като отмина колата на похитителя, спряла извън магистралата с угасени светлини, Том продължи известно време напред и след това направи обратен завой. Пътят зад него остана тъмен. Мъжът сигурно се беше отклонил по някой от многото горски пътища за Канхилон Маунтинс.
Том ускори в южна посока и след няколко минути откри мястото, където онзи беше спрял, оставяйки ясни следи в пясъка. Нататък имаше горски път и гумите бяха поели натам.
Той ги последва, караше бавно, с изключени фарове. Пътят се катереше към полите на Канхилон нагоре над Меса де лос Виехос и когато достигна височината, хвойновите шубраци отстъпиха място на тъмна борова гора. Той потисна импулса да запали фаровете; изненадата беше единственото му предимство. Беше убеден, че Сали е все още жива. Нямаше начин да е мъртва, инак би го усетил.
Пътят се изкачи към стръмния хребет, покрит с плътна борова растителност и на върха завърши с канара. Тук дърветата откриха широка панорама към високите плата, доминирана от страховитите тъмни контури на Меса де лос Виехос. Пътеката направи обратен завой в гората и скоро от тъмнината изникнаха брънките на чисто нова ограда с двойна порта, пресичаща пътя. Върху потъмняла, очукана табелка се четеше:
Лагер на ГКООС
Пердиз Крийк
А на друга, нова табелка, закачена на оградата пишеше:
Частна собственост
Не преминавай!
Нарушителите ще бъдат наказвани с пълната сила на закона.
Това бе нечия собственост в държавната гора. Том отби от пътя и изключи двигателя. Измъкна оръжието, пъхнато в джоба на вратата. Беше солидно изхабен 22-калибров револвер „Джей Си Хигинс 88“, пълен боклук. Провери пълнителя — девет гнезда, всичките празни.
Извади от джоба на вратата сгъната пътна карта и празно шише „Джим Бийм“, но патрони нямаше. Изтръска чифт ръкавици, пръсна още няколко оръфани карти и празни бутилки и на дъното напипа един патрон, сложи го в магазина и мушна револвера в колана си. Претърси останалата част от пикапа, провери под седалките, надникна във всяка пролука, но не откри други.
Без да се бави излезе от кабината. Не се чуваше нищо, освен шепота на нощния бриз в дърветата и викането на някакъв бухал. Портите бяха заключени с катинар. Той се взря напрегнато. Пътят извиваше и се губеше между дърветата и там, в далечината, успя да съзре едва доловима светлина.
Хижа.
Той се прехвърли през оградата и се затича натам с тихи бързи стъпки.
12.
Сали пълзеше, без да вижда нищо в тъмния тунел; по едно време спря и напрегна слух. Мъжът търсеше фенера си и сипеше ругатни.
Тя продължи напред в мрака. Къде водеше той? Напипа кибритените клечки, но не се осмели да запали някоя, осъзнавайки, че това би я превърнало веднага в мишена. Опитваше се да се движи колкото се може по-безшумно, докато той стреля няколко пъти на посоки. Краката я боляха, коленете й се бяха разранили в каменния под на мината. След няколко минути ръката й докосна нещо студено — беше изгнило хлъзгаво дърво. Можеше да подуши студените влажни изпарения, които идваха отдолу. Тя легна по корем и усети релсите, ръката й напипа острия край на скала. Пръстите й продължиха — беше хлъзгава и влажна, по всяка вероятност вертикалната стена на шахта.
Като се надяваше, че може да има път наоколо, тя се наведе и се придвижи напред по протежение на релсите.
Гласът я застигна:
— Не можеш да излезеш, кучко. Решетката е заключена и ключът е у мен. — Настъпи пауза, после той заговори отново, правейки усилие да бъде по-спокоен. — Виж какво, скъпа, не искам да те нараня. Забрави всичко онова. Нека бъдем разумни, нека поговорим.
Сали достигна до стената на тунела. Шахтата, както изглежда, пресичаше целия път и блокираше движението й. Тя спря, сърцето й биеше бясно в гърдите.