— Ами да. Искам да е тук до първи петли. Ще изясним тази работа. Това е федерална територия, така че се погрижи полицейското на Санта Фе да се свърже с всички, които биха се оплакали, че не са включени в операцията.
— Както кажеш, лейтенант.
Уилър видя фенерчето на Хернандес да подскача нататък по пътеката към паркинга. Няколко минути по-късно полицейската кола забръмча и той чу пращенето и съскането на радиото. Дълго време оттам идваха само неразбираеми, откъслечни звуци.
Той беше изпушил вече една цигара и изваждаше втора, когато Хернандес се върна. Беше запъхтян от изкачването на стръмнината.
— Е?
— Те току-що затвориха въздушното пространство от Еспаньола към границата с Колорадо.
— Кои са „те“?
— Федералната авиационна администрация. Никой не знае защо, заповедта е дошла отгоре. Нито транспортни самолети, нито частни, нищо!
— За колко време?
— За неограничено.
— Прелест! А какво става със заповедта?
— Нямаме късмет. Събудиха съдията; той е католик и иска по-сериозна причина за конфискуването на манастирския компютър.
— И аз съм католик, по дяволите, но какво общо има това? — Уилър смукна с настървение за последно от цигарата и я хвърли на земята, след което започна да я мачка с върха на обувката си, докато от нея не останаха само късчета от филтъра. После кимна към тъмната грамада на каньоните и скалите, които се издигаха зад манастира. — Нещо голямо става във високите плата. А ние нямаме и най-слабата шибана идея какво може да е.
Четвърта част
Дяволското гробище
Тиранозавър рекс беше високоинтелигентно животно. Съотношението мозък — тяло при него беше най-високо измежду съществувалите до този момент влечуги, и по абсолютна скала мозъкът му бе един от най-големите за сухоземно животно, като достигаше размерите на човешкия мозък. Но неговият главен мозък, тоест логическият дял, практически не съществуваше. Умът му представляваше биологическа изчислителна машина, обработваща инстинктивното поведение. Програмното й осигуряване бе съвършено. Без да мисли какво върши, динозавърът просто го вършеше.
Не притежаваше дългосрочна памет, оставяйки я за по-слабите. Тъй като нямаше хищници, които да се налага да разпознава, както и опасности, които да избягва, нямаше и нищо за научаване. Инстинктите се грижеха за неговите нужди, които бяха елементарни. Ставаше въпрос за месо — и то в големи количества.
Да си същество без памет значи да бъдеш свободен. Песъчливите хълмове, които бяха родното му място, майката и братята, изгарящите залези от детството, проливните дъждове, от които реките почервеняваха и заливаха низините, опичащата жарава на сушата, която напукваше почвата, не оставяха и следа в паметта му. Преживяваше живота така, както му се случваше, като поток от усещания и реакции, който потъваше в миналото си така, както реката се влива в океана. Виждаше как умират петнайсетте му братя и сестри, без да усети нещо. Не забелязваше, че вече ги няма, като се изключи това, че след тяхната смърт труповете им се превръщаха в месо. Това бе всичко. И след раздялата с майката никога не я разпознаваше отново.
Животът му преминаваше в лов, убиване, ядене, сън и странстване. Без да знае, че има собствена „територия“, се придвижваше, следвайки просеките стъпкани растения и изкоренени папрати, оставени от големите стада птицечовкови динозаври, без да разпознава или си припомня нещо. Техните навици бяха и негови.
Човешките емоции като любов, омраза, състрадание, скръб, съжаление или радост, нямаха химически еквивалент в мозъка му. Познаваше само болката и удоволствието. Беше програмиран така, че удовлетворяването на инстинкта да му носи удоволствие, а неудовлетворяването просто бе немислимо.
Не размишляваше за смисъла на съществуването си. Не знаеше, че съществува. Просто беше.
1.
Пресичащите се писти на ракетния полигон Уайт Сендс в Ню Мексико представляваха две дълги асфалтови ивици, чернеещи се в предутринната дрезгавина. От едната страна на пистата се намираше пътнически терминал, осветен от жълти лампи за мъгла, а в съседство се намираха няколко хангара. Някаква почти кристална тишина витаеше наоколо.
В разгарящата се светлина на източното небе постепенно се появи черна точка. Тя бавно се превърна в двуопашата устремна форма на изтребител F-14 „Томкет“, захождащ от права за кацане, и тътенът на двигателите му заля летището като вълна. Изтребителят се приземи, като остави две облачета дим от докосването на гумите по бетона и с рева си развълнува редицата сухи храсти юка на прага на пистата. F-14 включи реверса, забави към края на пистата, обърна се и изрулира до една стоянка пред терминала. Двама техници се приближиха до машината, подложиха столчета пред гумите и развиха дълги горивни шлангове.