31
Бентън седеше в своя кабинет на приземния етаж в Лабораторията за мозъчни изследвания, една от няколкото съвременни сгради, разположени върху двеста тридесет и седем акра земя, където имаше още красиви едновековни постройки от тухла и аспид, плодни дръвчета и изкуствени езера. За разлика от повечето кабинети в „Маклийн“, неговият нямаше хубава гледка — точно под прозореца му се намираше паркингът за инвалиди, следваше шосе, а отвъд него поле, пренаселено с канадски гъски.
Кабинетът му беше малък, претрупан с документи и книги, и се намираше в средата на Н-образната лаборатория. Във всеки от ъглите й беше разположен по един скенер за магнитен резонанс, а общото им електромагнитно поле беше достатъчно силно, за да извади влак от релсите. Бентън беше единственият съдебен психолог, чийто кабинет се намираше в лабораторията, защото трябваше да е винаги на разположение на учените, работещи по проекта „Хищник“.
Звънна на координатора.
— Обади ли се вече най-новият ни нормален обект? — попита той, като гледаше през прозореца как две гъски се клатят по шосето. — Кени Джампър?
— Изчакайте, може би е той. — И после: — Доктор Уесли? На линията е.
— Ало — каза Бентън. — Здравей, Кени. Доктор Уесли е. Как си днес?
— Долу-горе.
— Май си настинал.
— Може би е от алергията. Погалих една котка.
— Ще ти задам още няколко въпроса, Кени — каза Бентън, като гледаше един формуляр за вторично телефонно проучване.
— Нали вече отговорих на въпросите ви.
— Тези са други. Рутинни въпроси, които задаваме на всички участници в изследването.
— Добре.
— Първо, откъде се обаждаш? — попита Бентън.
— От автомат. Не можете вие да ми звъните, трябва аз да ви се обадя.
— Нямаш ли телефон там където си отседнал?
— Както вече ви казах, при един приятел съм, тук в Уолтъм, а той няма телефон.
— Добре. Искам сега да уточним някои неща, които ми каза вчера, Кени. Не си женен?
— Да.
— На двадесет и четири години?
— Да.
— Бял?
— Да.
— Кени, левичар ли си или десничар?
— Десничар. Нямам шофьорска книжка, ако ви трябва документ за самоличност.
— Няма проблем — отвърна Бентън. — Не е задължителен.
Не само не беше задължителен, а напротив — ако поискаше документ за самоличност или снимаше пациентите, или пък се опиташе да докаже самоличността им по какъвто и да е начин, нарушаваше разпоредбите за конфиденциалност на здравната информация. Бентън продължи с въпросите от формуляра — дали носи чене или скоби на зъбите, дали има имплантирани органи, метални протези или скоби и как се издържа. След това се заинтересува дали има други алергии, освен към котки, някакви дихателни или други здравословни проблеми, дали някога е претърпявал травми по главата, дали страда от пристъпи на агресивност към себе си или околните и дали в момента ходи на терапия, или е пуснат под гаранция. Естествено, отговорът на всички тези въпроси беше отрицателен. Над една трета от хората, които кандидатстваха за нормални контролни обекти по проекта, биваха елиминирани, защото бяха всичко друго, но не и нормални. Но поне засега Кени даваше надежди.
— Как ще опишете своята консумация на алкохол през последния месец? — продължи Бентън по въпросника, като мразеше всяка минута от тази дейност.
Телефонните проучвания бяха досадно и отегчително занимание. Но ако не ги правеше сам, накрая пак щеше да се озове на телефона, защото не се доверяваше на информацията, събрана от асистентите или друг неквалифициран персонал. Нямаше голяма полза да вземеш някой случаен потенциален обект и след безброй часове ценно време на персонала, прекарано в сканиране, диагностични интервюта, неврокогнитивни тестове, магнитно-резонансна томография и лабораторна работа, да откриеш, че е неподходящ, неуравновесен или направо опасен.
— Ами от време на време по някоя бира — отговори Кени. — Аз не пия много. Не пуша. Кога мога да започна? В обявата пише, че давате по осемстотин долара и плащате таксито. Нямам кола, така че няма как да се придвижа, а и парите няма да са ми излишни.
— Какво ще кажеш да дойдеш този петък? В два следобед. Удобно ли ти е?
— За онова с магнита ли?
— Да. За скенера.
— Не, не мога. В четвъртък в пет. Тогава ми е удобно.
— Така да бъде. Четвъртък в пет — каза Бентън и го записа.
— И да ми пратите такси.
Бентън потвърди, че ще изпратят такси, и попита за адреса, след което много се учуди от отговора на Кени. Той му каза да изпратят таксито до погребално бюро „Алфа и Омега“ в Еверет — за такова погребално бюро Бентън никога не беше чувал, и то в не особено приятен квартал в предградията на Бостън.