— Защо до погребално бюро? — попита Бентън, като почукваше с молива върху формуляра.
— Близо е до мястото, където съм отседнал. И има телефонен автомат.
— Кени, искам да ми се обадиш утре, за да потвърдиш, че ще дойдеш на другия ден, четвъртък в пет. Става ли?
— Става. Ще ви се обадя от този същия автомат.
Уесли затвори телефона и се обади на „Справки“, за да провери има ли наистина погребално бюро в Еверет, наречено „Алфа и Омега“. Оказа се, че има. Обади се там и му казаха да изчака, като го оставиха да слуша песента „Причината“ на рок групата „Хубастанк“.
„Причината за какво? — помисли си той нервно. — Да умреш?“
— Бентън?
Той вдигна поглед и видя доктор Лейн, застанала на вратата с папка в ръка.
— Здравей — каза той и затвори телефона.
— Имам новини за приятелчето ти Базил Дженрет. — Лейн го наблюдаваше внимателно. — Изглеждаш напрегнат.
— А кога не съм бил? Готов ли е вече анализът?
— Иди си вкъщи, Бентън. Изглеждаш преуморен.
— По-скоро претоварен. Стоя до късно. Кажи ми как работи умът на нашето приятелче Базил. Тръпна да узная — рече Бентън.
Тя му подаде неговото копие от структурния и функционален анализ и започна да обяснява:
— Повишена активност на амигдалата като реакция на афективни стимули. Особено лица, ясни или замаскирани, които изразяват страх или въобще някаква негативна емоция.
— Това с лицата продължава да е интересен въпрос — отбеляза Бентън. — Може в крайна сметка да ни каже нещо за това как подбират жертвите си. Изражението на нечие лице, което ние приемаме като изненада или любопитство, те може би приемат като гняв или страх. И това ги отприщва.
— Доста обезпокоително, като се замислиш.
— Трябва да задълбая по-усилено в тази част, когато разговарям с тях. Ще започна с него.
После отвори едно чекмедже и извади шишенце аспирин.
— Дай да видим — каза доктор Лейн, като разгръщаше доклада. — По време на задачата с ефекта на Струп е имал намалена активност в предната част на ядрото в задната и в подвидовата област, съпътствана от повишена дорзолатерална активност на предния челен дял на главния мозък.
— Дай по същество, Сюзън. Имам ужасно главоболие.
След което изсипа три аспирина в ръката си и ги глътна без вода.
— Как го правиш това, за бога?
— Свикнал съм.
— Казано най-общо, резултатите показват аномалия при връзките във фронтално-лимбичните структури, което предполага аномално потискане на реакциите, дължащо се най-вероятно на нарушение в множество фронтално-обработвани процеси.
— Което означава, че има проблем с осъзнаването и контрола на своето поведение — заключи Бентън. — Това често се наблюдава при нашите многоуважаеми гости от „Бътлър“. Може ли да е признак за биполярно разстройство?
— Определено. Както и за редица други психични разстройства.
— Извинявай за момент — каза Бентън, вдигна телефона и набра номера на координатора.
— Можеш ли да погледнеш справката и да ми кажеш от кой номер се е обадил Кени Джампър?
— Няма идентификация.
— Хм — рече Бентън — мислех, че като се обаждаш от автомат, номерът се изписва.
— Всъщност току-що говорих по телефона с „Бътлър“ — каза доктор Лейн. — Изглежда Базил не е много добре. Искал да те види.
Беше пет и половина следобед и паркингът на лабораторията към Центъра по съдебна медицина в окръг Броуърд беше почти празен. Служителите, особено не медиците, рядко оставаха в моргата след работно време.
Сградата се намираше на Тридесет и първо авеню, насред сравнително неразработена земя, гъсто осеяна с палми, дъбови и иглолистни дървета, като тук-там имаше и подвижни къщи. Едноетажната постройка беше в типичния за южна Флорида архитектурен стил от гипсова мазилка и коралов камък. Зад нея минаваше тесен канал с леко солена вода, където комарите бяха истинска напаст, а понякога се разхождаха и алигатори. До моргата се намираше местната „Пожарна и спасителна служба“, чиито служители нямаха шанс да забравят къде се озоваваха пациентите им, които не са извадили късмет.
Дъждът беше почти спрял и навсякъде имаше локви, докато Скарпета и Джо вървяха към един сребрист „Хамър Н2“, който не беше неин избор, но вършеше добра работа при местопрестъпления на неравен терен, а също така побираше и обемистото оборудване. Луси обичаше хамърите, а Скарпета винаги се притесняваше къде ще ги паркира.
— Не мога да разбера как някой ще ти влезе в къщата с пушка в ръка посред бял ден — каза Джо, който не беше спрял да го повтаря през последния един час. — Трябва да има начин да разберем дали е била рязана.