— Ако цевта не е заглаждана след рязането, може да останат следи по капачката — отвърна Скарпета.
— Но ако няма следи, това не означава, че не е рязана.
— Така е.
— Защото може да е загладил рязаната цев. Ако случаят е такъв, няма начин да разберем, без да намерим оръжието. Дванадесети калибър. Поне това знаем.
Знаеха го от четириделната пластмасова капачка „Пауър Пистън“ за пушка „Ремингтън“, която Скарпета беше извадила от разбитата глава на Даги Симистър. Освен този факт, имаше още само няколко, които можеше да заяви със сигурност, като например естеството на нападението над госпожа Симистър, което се оказа различно от общоприетото. И да не беше застреляна, имаше голяма вероятност пак да умре. Скарпета беше почти убедена, че госпожа Симистър е била в безсъзнание, когато убиецът е пъхнал цевта в устата й и е натиснал спусъка. Но не й беше лесно да стигне до това заключение.
Масивните отворени рани по главата понякога скриваха по-малки наранявания, получени преди фаталната травма, поради което нерядко в съдебната патология се налагаше да се използва пластична хирургия. Скарпета беше направила всичко по силите си, за да възстанови възможно най-пълно главата на госпожа Симистър, като нагласи парчетата кости и скалп, както вероятно са били, и обръсна косата. Това, което откри, беше разкъсване в задната част на главата и фрактура на черепа. Мястото на удара обясняваше субдуралния хематом в един пласт под твърдата мозъчна обвивка, който беше останал сравнително незасегнат от изстрела.
Ако се окажеше, че петната по килима до прозореца в спалнята на госпожа Симистър са от нейната кръв, тогава най-вероятно това беше мястото, където е била нападната първоначално, което би обяснило боклучетата и синкавите нишки по дланите й. Била е ударена силно изотзад, с тъп предмет, и е паднала на колене. Тогава нападателят я е вдигнал, с всичките й четиридесет килограма, и я е сложил на леглото.
— Искам да кажа, че не е трудно да пренесеш рязана пушка в раница например — рече Джо.
Скарпета насочи дистанционното към хамъра, отключи вратите и уморено отвърна:
— Не е точно така.
Джо я изморяваше. С всеки изминал ден ставаше все по-досаден.
— Дори ако отрежеш тридесет или даже четиридесет и пет сантиметра от цевта и петнадесет от приклада — отбеляза тя, — пак ще ти остане цев с дължина поне четиридесет и пет сантиметра. При положение че говорим за автоматично оръжие.
Замисли се за големия черен сак, който носеше инспекторът по цитрусите.
— А ако говорим за пушка тип „помпа“, най-вероятно ще е още по-дълга.
— Широка чанта, тогава.
Тя отново се замисли за инспектора и за дългата плодоберачка, която беше разглобил и прибрал в черния сак. Беше виждала инспектори по цитрусите и преди, но досега не беше забелязвала да ползват плодоберачки. Обикновено се задоволяваха да огледат тези плодове, които можеха да достигнат.
— Обзалагам се, че е имал чанта — каза Джо.
— Не знам — отвърна тя, като едва се сдържаше да не му кресне да млъкне.
По време на цялата аутопсия той не престана да разсъждава на глас, да изказва предположения или направо компетентно мнение и тя едва успяваше да се съсредоточи. Сякаш чувстваше необходимост да обявява на всеослушание всяко действие, което извършва, и всяка бележка, която записва в протокола. Изглежда за него беше важно да й съобщи колко тежи всеки от органите на госпожа Симистър, както и да я осведоми за своето заключение кога за последен път е яла госпожа Симистър, базирано на частично смлените месо и зеленчуци в стомаха й. Погрижи се Скарпета да чуе хрущящия звук на натрупания калций, когато сряза със скалпела частично запушените коронарни артерии, и обяви, че може би атеросклерозата я е убила.
Ха-ха! Много смешно.
Е, какво пък, на госпожа Симистър и без друго не й е оставал много живот. Имала е проблеми със сърцето, срастване на белите дробове, вероятно от прекарана пневмония, а мозъкът й беше частично атрофирал, така че сигурно страдаше и от Алцхаймер.
„Ако ще те убиват — бе казал Джо, — защо пък да не си в лошо здраве.“
— Мисля, че я е ударил с приклада на пушката — продължаваше да разсъждава той. — Нали се сещаш, ето така.
И той замахна с приклада на въображаема пушка към въображаема глава.
— Била е малко над метър и петдесет — развиваше Джо своя сценарий. — Така че, за да я удари по главата с приклада на пушка, която тежи близо три килограма, ако приемем, че не е била рязана, е трябвало да е доста силен и значително по-висок от нея.