— Изобщо не можем да твърдим това — отвърна Скарпета, като потегли от паркинга. — Много зависи от неговото положение спрямо нейното. Много зависи от доста неща. А и не знаем дали е била ударена с пушката. Нито пък дали убиецът е бил мъж. Трябва да си по-внимателен, Джо.
— За кое?
— В ентусиазма си да пресъздадеш точно как и защо е умряла рискуваш да смесиш предположенията с истината и да превърнеш фактите в измислица. Това не ти е някаква възстановка. Това е истински човек, който наистина е мъртъв.
— Няма нищо лошо в творческото мислене — каза Джо, загледан право напред, а тънката му уста и острата брадичка придобиха вида, който винаги показваше, че се чувства несправедливо унизен.
— Творческото мислене е положително качество — отвърна тя. — То би трябвало да ни насочва къде и какво да търсим, а не да ни подтиква да хореографираме пресъздаването на престъпления, каквито гледаме по филмите и телевизията.
32
Малката къща за гости беше скътана сред плодни дървета и цъфтящи храсти, зад облицования с испански плочки плувен басейн. Това не беше обичайно място за приемане на пациенти, да не говорим, че не беше и най-доброто, но пък беше романтично и пълно със символи. Когато валеше дъжд, доктор Мерилин Селф се чувстваше така благодатна, както топлата влажна земя.
Тя имаше навика да приема времето като проява на душевното състояние на пациентите, които прекрачваха прага й. Подтиснати емоции, някои от тях с ураганна сила, се отприщваха в уютната и безопасна атмосфера на нейния терапевтичен кабинет. Приемаше капризите на времето като удивителни и уникални, предназначени лично за нея. Те бяха пълни със смисъл и указания.
Добре дошли в моята буря! А сега да поговорим за вашата.
Това беше хубава реплика и тя често я ползваше в своята практика и в радиошоуто, което водеше, а сега и в новото телевизионно шоу. Човешките емоции са като вътрешни метеорологични системи, обясняваше тя на своите пациенти и на хилядите си слушатели. Всяка буря е породена от нещо. Нищо не се появява без причина. Да се говори за времето не беше нито безсмислено, нито рутинно занимание.
— Виждам изражението на лицето ти — каза тя, седнала в своя кожен стол в уютната всекидневна. — Отново същото изражение, когато дъждът спря.
— Казах ви няколко пъти, нямам никакво изражение на лицето.
— Интересното е, че това изражение се появява, когато дъждът спира. Не когато започва или вали най-силно, а точно когато изведнъж спира, както стана току-що — отбеляза тя.
— Нямам никакво изражение.
— Дъждът току-що спря и веднага на лицето ти се изписа това изражение — повтори доктор Селф. — Същото изражение, което имаш и когато времето ни изтече.
— Не е същото.
— Напротив.
— Не плащам по триста долара на час, за да говоря за проклетите бури. Нямам изражение.
— Пит, само ти казвам какво виждам.
— Нямам изражение — отвърна Пит Марино, настанен на стола тип „шезлонг“ срещу нейния. — Това са пълни глупости. Какво ми пука на мен за бурята? Цял живот гледам бури. Не съм израсъл в пустинята.
Тя изучаваше лицето му. Беше доста привлекателен с тези груби, мъжествени черти. Спря се на тъмносивите очи, скрити зад очилата с телени рамки. Голата му глава й напомняше на бебешко дупе, бяло и гладко на меката светлина от лампата. Кръглото му месесто теме беше нежно дупенце, подканващо да бъде напляскано.
— Мисля, че имаме проблем с доверието — каза тя.
Той я гледаше кръвнишки от стола.
— Не искаш ли да ми кажеш защо те вълнуват бурите с дъжд, Пит, особено краят им. Знам, че те вълнуват. А онова изражение все още е на лицето ти, дори сега. Кълна се. Все още е там — каза му тя.
Той докосна лицето си, като че ли беше маска, нещо чуждо.
— Лицето ми е нормално. Няма нищо особено в него. Нищо.
После потърка масивната си челюст. А след това и високото си чело.
— Ако имах някакво по-особено изражение, щях да знам. Нямам.
През последните няколко минути се движеха в мълчание на път за паркинга на холивудското полицейско управление, където Джо щеше да си вземе червения корвет и да я освободи от присъствието си за остатъка от деня.
А после изведнъж той рече:
— Казах ли ти, че си взех разрешителното за леководолаз?
— Честито — отвърна Скарпета, като не си направи труда да се престори, че това я интересува.
— Ще си купувам жилище на Каймановите острови. Е, не точно. Всъщност аз и приятелката ми. Тя изкарва повече нари от мен. Какво ще кажеш за това? Аз съм лекар, а тя е само асистент правист, дори не е пълноправен адвокат, а печели повече от мен.
— Никога не съм се заблуждавала, че си избрал съдебната патология заради парите.