— Но не съм възнамерявал и да съм беден.
— В такъв случай, Джо, може би не е лошо да се замислиш за някакво друго поприще.
— Не ми изглежда на теб да ти липсва нещо.
Спряха на червен светофар и той се обърна към нея. Тя усещаше погледа му.
— Май не пречи да имаш племенница, богата като Бил Гейтс — допълни той. — И гадже от богато семейство.
— Какво точно искаш да ми кажеш? — рече тя, като мислеше за Марино.
Мислеше си за неговите възстановки.
— Това, че е лесно да не ти дреме за парите, ако имаш много. И че може би не си ги спечелила сама.
— Не че финансовото ми състояние е твоя работа, но ако си работил толкова дълго колкото мен и си достатъчно умен, ще се справиш.
— Зависи на какво казваш „справяне“.
Тя се замисли колко впечатляващ беше Джо на хартия. Когато разглеждаха документите му за аспирантура към академията, тя си беше помислила, че това навярно е най-обещаващият аспирант, когото някога е имала. Не разбираше как е могла така да се заблуди.
— Никой от твоя лагер не е на ниво просто „справяне“ — каза той, като гласът му беше станал по-ехиден. — Дори Марино изкарва повече от мен.
— Откъде знаеш колко изкарва Марино?
Холивудското полицейско управление беше точно пред тях вляво, една четириетажна бетонна сграда, толкова близо до голф игрище, че нерядко полицейските коли биваха бомбардирани от заблудени топки, прехвърлили оградата. Тя забеляза безценния червен корвет на Джо, грижливо паркиран на безопасно място, далеч от пътя на всякакви предмети, които биха могли дори само да го одраскат.
— Всички знаят колко изкарват другите — отвърна той. — Това е обществена тайна.
— Не е.
— Не можеш да пазиш тайни на едно толкова малко място.
— Академията не е чак толкова малка, а и голяма част от информацията е поверителна. Като заплатите например.
— Трябва да получавам повече. Марино дори не е лекар. Едва е изкарал гимназия, а печели повече от мен. Луси само се прави на таен агент с нейните ферарита, хеликоптери, джетове и мотори. Ще ми се да знам какво толкова прави, че има всичко това. Голяма клечка, женски супермен, ама че наглост! Що за отношение е това? Нищо чудно че студентите толкова я мразят.
Скарпета спря зад корвета и се обърна към него с лице, по-сериозно от всякога.
— Джо! — каза тя. — Остава ти още един месец. Нека се понесем взаимно.
Според професионалното мнение на доктор Селф най-големите трудности в живота на Марино произтичаха точно от изражението на лицето му, което имаше в момента.
Всъщност не самото негативно изражение, а скритото зад него, беше това, което влошаваше нещата, сякаш другите проблеми му бяха малко. Само ако не криеше така старателно своите тайни страхове, омразата, самотата си, своята сексуална несигурност и другите потиснати негативни емоции! Докато тя, като професионалист, разпознаваше напрежението, изписано на лицето му и стаено в очите му, другите хора вероятно не го долавяха, поне не съзнателно. Но подсъзнателно те го усещаха и реагираха.
Марино често ставаше жертва на словесни нападки, грубо поведение, нечестност, отхвърляне и предателство. Съвсем не рядко участваше и в побои. Твърдеше, че е убил няколко души по време на своята отговорна и опасна кариера. Очевидно който проявеше неблагоразумието да се захване с него, получаваше много повече, отколкото е очаквал, но Марино не приемаше нещата така. Той смяташе, че хората се заяждат с него без никаква основателна причина. Част от враждебността му беше свързана с работата, според него. Повечето от проблемите му бяха породени от предразсъдъци, защото беше израснал в бедно семейство в Ню Джърси. И както често казваше, не разбираше защо цял живот хората се държаха гадно с него.
Последните няколко седмици се чувстваше много по-зле. А този следобед още повече.
— Нека поговорим за Ню Джърси през оставащите няколко минути — предложи доктор Селф, напомняйки му нарочно, че времето им изтича. — Миналата седмица на няколко пъти спомена Ню Джърси. Защо мислиш, че това все още има значение?
— Ако бяхте израснали в Ню Джърси, щяхте да знаете защо — отвърна той и изражението на лицето му стана още по-ясно.
— Това не е отговор, Пит.
— Баща ми беше пияница. Живеехме в бедния квартал на града. И досега хората ме гледат сякаш съм от Ню Джърси, и с това се почва.
— Може би причината е в изражението на лицето ти, Пит, не в тях — повтори тя. — Може би ти си този, който започва.
Телефонният секретар на масата до кожения стол на доктор Селф се включи и Марино отново придоби онова изражение, много ясно този път. Не обичаше телефонни обаждания да прекъсват сеансите им, дори ако тя не вдигаше телефона. Не разбираше защо продължава да използва стари технологии, вместо гласова поща, която беше безшумна, не издаваше звук, когато някой оставя съобщение, не дразнеше и не прекъсваше важни моменти. Той често й напомняше за това. Тя дискретно погледна своя огромен златен ръчен часовник с римски цифри, които можеше да види без очила.