— Времето ни изтече — каза Селф, като стана от стола и му се усмихна.
— Спрях да взимам лекарството, което ми предписахте. Преди няколко седмици. Забравих да ви кажа.
Пит стана от стола и огромното му туловище изпълни стаята.
— Не свърши никаква работа, така че защо да го пия — допълни той.
Когато беше прав, тя винаги малко се сепваше какъв огромен мъж е. Загорелите му ръце й напомняха на бейзбол ни ръкавици, на печен бут. Представяше си как смачкваше с тях нечий череп или врат, как трошеше нечии кости като картофен чипс.
— Ще поговорим за ефексора другата седмица. Ще се видим… — Тя взе бележника си от масата. — Другия вторник в пет.
През отворената врата Марино гледаше остъклената веранда, където имаше малка маса, два стола и множество саксии, в някои от които имаше палми, високи почти до тавана. Нямаше други пациенти да чакат. Никога нямаше други пациенти по това време на деня.
— Хм, добре, че побързахме и свършихме навреме — каза той. — Не искам заради мен да карате някого да чака.
— Ако искаш, може да ми платиш при следващата ни среща.
Това беше тактичен начин да му напомни, че й дължи триста долара.
— Да, да, добре. Днес съм си забравил чековата книжка.
Разбира се, че я беше забравил. Но не за да я завлече с пари. Просто щеше пак да дойде.
33
Бентън паркира своето порше на мястото за посетители извън високата метална ограда, извита като падаща вълна, на гребена на която имаше навита бодлива тел. Наблюдателните кули в четирите ъгъла на затвора се очертаваха ясно на фона на студеното облачно небе. Малко по встрани бяха паркирани няколко немаркирани бели камионетки с метални прегради, без прозорци и вътрешни ключалки, които изпълняваха ролята на подвижни килии за транспортиране на затворници като Базил извън затвора.
Щатската болница „Бътлър“ представляваше осеметажна бетонна сграда със стоманени решетки на прозорците, разположена в гориста местност от двадесет хектара, осеяна с изкуствени езера, която се намираше на по-малко от час път с кола югозападно от Бостън. В „Бътлър“ отиваха престъпниците, признати за невменяеми, като институцията се смяташе за образцова по отношение на превъзпитаването им и цивилизованото отношение към тях. Тя разполагаше с няколко самостоятелни сгради, наречени „вили“, във всяка от които се подвизаваха пациенти, изискващи различни нива на сигурност и внимание. Вила D стоеше малко настрана от останалите, недалеч от административната сграда, и приютяваше около стотина опасни пациенти с хищнически наклонности.
Отделени от останалите пациенти на болницата, тези хора прекарваха по-голямата част от деня, в зависимост от своя статус, в самостоятелни килии със собствен душ, който можеше да се използва по десет минути на ден. Водата в тоалетните можеше да се пуска два пъти на час. Екип от съдебни психиатри се грижеше за пациентите във вила D, които биваха редовно посещавани и от външни специалисти в областта на психичното здраве или правото, такива като Бентън. Като замисъл болницата „Бътлър“ трябваше да бъде една хуманна и конструктивна институция, място, където да се оправиш. Но за Бентън тя не беше нищо друго, освен красив затвор с максимално строг режим за хора, които никога нямаше да се оправят. Той нямаше илюзии. Хората като Базил нямаха свой живот и никога не са имали. Те само съсипваха чуждите и винаги щяха да го правят, ако им се удадеше възможност.
Бентън влезе в боядисаното в бежово фоайе, доближи се до бронираното гише и заговори по интеркома:
— Как си, Джордж?
— Не по-добре от последния път, когато попита.
— Съжалявам да го чуя — отвърна Бентън едновременно със силното металическо щракване, което го пропусна през първата от няколкото херметически врати. — Значи още не си успял да отидеш на лекар, а?
Вратата се затвори след него и той постави куфарчето си на една метална маса. Джордж беше надхвърлил шейсетте и никога не се чувстваше добре. Мразеше работата си. Мразеше жена си. Мразеше времето. Мразеше политиците и когато имаше възможност, сваляше портрета на губернатора от стената във фоайето. Последната година той се бореше с непрестанна умора, проблеми със стомаха и болки по цялото тяло. Мразеше също и лекарите.
— Не искам да пия лекарства, така че какъв е смисълът?
Лекарите само това знаят, да те тъпчат с лекарства — каза Джордж, като претърси куфарчето на Бентън и му го върна. — Твоят човек е на обичайното място. Приятно изкарване.
Още едно щракване и Бентън мина през втора метална врата, където един пазач в бежово-кафява униформа, Джеф, го пое и го поведе по лъскав коридор, в края на който имаше още една херметическа врата, а зад нея се намираше отделението с най-високо ниво на сигурност, където адвокатите и медицинските лица се срещаха със затворниците в малки стаички без прозорци, направени от бетонни строителни блокове.