Загледа се в плувния басейн с бъбрековидна форма и цветен ръб от испански плочки. После отмести поглед към натежалите от плод портокалови и грейпфрутови дървета, чиито стволове бяха маркирани с червени линии.
Хиляда и двеста долара всеки месец. Защо го правеше? Можеше да си купи един от онези пикапи „Додж“ с двигател вайпър V–10. Можеше да си купи много неща с хиляда и двеста долара на месец.
Чу гласа й зад затворената врата. Говореше по телефона. Той се престори, че разглежда едно от списанията и нададе ухо.
— Извинете, кой се обажда? — казваше доктор Селф.
Тя имаше мощен глас на радиоводещ, глас, който вдъхваше толкова респект, колкото един пистолет или значка. Той харесваше нейния глас и всеки път попадаше в обаянието му. Гласът й наистина му влияеше. А тя изглеждаше добре, толкова добре, че му беше трудно да седи срещу нея и да си представя как други мъже седят в същия този стол и виждат това, което виждаше той. Нейната тъмна коса и фини черти, искрящите й очи и идеално бели зъби. Той не беше доволен от факта, че тя започна да води телевизионно шоу, не искаше другите мъже да виждат как изглежда тя и колко е секси.
— Кой се обажда и откъде имате този номер? — долетя гласът й иззад заключената врата. — Не, не е и не приема такива обаждания директно. Кой е на телефона?
Марино слушаше и ставаше все по-неспокоен, беше му горещо, застанал на верандата пред заключената й врата. В ранната привечер беше задушно, от дърветата се стичаха дъждовни капки и оставаха като роса по тревата. Доктор Селф явно не беше доволна. Изглежда разговаряше с някой непознат.
— Разбирам загрижеността ви за вашата лична безопасност, но се надявам и вие да ме разберете, че не можем да проверим истинността на вашето твърдение, ако не кажете кой сте. Такива неща трябва да се проверят и да се потвърдят, в противен случай доктор Селф не би се занимавала с тях. Добре, но това е прякор, не е истинското ви име. А, истинското е, разбирам. Добре, тогава.
Марино осъзна, че доктор Селф се преструва на друг човек. Не знаеше с кого разговаря и това я безпокоеше.
— Да, добре — каза тя в ролята на другия човек. — Може да го направите. Разбира се, че може да говорите с продуцента. Признавам, че е доста интересно, ако е вярно, но трябва да говорите с продуцента. Предлагам ви да го направите веднага, защото шоуто в четвъртък е точно по тази тема. Не, не по радиото. Новото ми телевизионно шоу — каза тя със същия завладяващ глас, който лесно проникваше през вратата и изпълваше верандата.
По телефона говореше доста по-високо, отколкото по време на сеансите. И добре че беше така. Нямаше да е хубаво, ако някой пациент, чакащ на верандата, чуваше всяка дума, която доктор Селф казваше на Марино по време на техните кратки, но скъпи петдесет минути заедно. Не говореше така високо, когато бяха заедно зад тази затворена врата. Разбира се, никога нямаше чакащи пациенти на верандата по време на неговите сеанси. Той винаги беше последният за деня — още една причина да се разпусне малко и да му даде няколко минути гратис. Не че щеше да накара някого да чака, защото нямаше други. След него никога нямаше други пациенти. Съвсем скоро той щеше да й каже нещо толкова вълнуващо и важно, че тя нямаше да има друг избор, освен да му отпусне няколко допълнителни минути. Можеше да е за пръв път в живота й, но щеше да го направи заради него. Щеше да иска да го направи. И може би тогава той нямаше да има време за нея.
„Трябва да тръгвам“ — представяше си как казва той.
„Моля те, довърши. Искам да чуя какво става по-нататък.“
„Не мога. Трябва да тръгвам — щеше да каже той, ставайки от стола. — Следващия път. Обещавам, че ще ви разкажа останалото, когато… чакай да видим… Следващата седмица по някое време. Само ми напомнете, става ли?“
Марино осъзна, че доктор Селф е приключила разговора, при което безшумно, като сянка, прекоси верандата и излезе през стъклената врата. Затвори я без ни най-малък звук и тръгна по пътеката, която заобикаляше басейна, прекосяваше градината с цитрусовите дървета с червени линии по стволовете, и минаваше покрай стената на малката бяла къща, където живееше доктор Селф, но не биваше да живее там, в никакъв случай. Всеки можеше да стигне досами входната й врата. И всеки можеше да отиде до кабинета й отзад, до засенчения от палми басейн. Не беше безопасно. Милиони хора я слушаха всяка седмица, а тя живееше така. Не беше безопасно. Би трябвало да се върне, да почука на вратата и да й го каже.
Тунингованият мотор беше паркиран на улицата и той го обиколи веднъж, за да е сигурен, че никой не го е пипал, докато е бил на сеанс. Отново се замисли за спуканата гума. Замисли се как ще пипне копелето, което му беше причинило това. По синия резервоар с изрисуваните пламъци имаше тънък слой прах и той се подразни. Рано тази сутрин беше прегледал мотора основно, беше излъскал до блясък всяка част, и какво — спуканата гума, а сега и прах. Доктор Селф трябваше да има закрит паркинг. Трябваше да има един проклет гараж, по дяволите! Нейният шикозен бял мерцедес кабрио беше паркиран на алеята и пациентите трябваше да паркират на улицата. Не беше безопасно.