Той отключи мотора и се метна на седалката, мислейки си колко много му харесва това, че не живее като някой беден полицай, както беше прекарал по-голямата част от живота си. Академията му предоставяше „Хамър Н2“, черен, с турбодизелов двигател V8, 250 конски сили, четирискоростна овърдрайв трансмисия, външен багажник, крик и оборудване за каране по неравен терен. Той си купи харлея, модифицира го по свой вкус, а можеше да си позволи и психиатър.
Освободи мотора от скорост и натисна копчето на стартера, докато гледаше красивата бяла къща, където живееше доктор Селф, а не биваше. Стисна съединителя и подаде малко газ, при което ауспусите „Тъндърхед“ загърмяха. В далечината просветнаха светкавици и цяла армия от отстъпващи облаци изхаби своята мощ над морето.
34
Базил отново се усмихна.
— Не открих нищо за убийство — му казваше Бентън, — но преди две години и половина една жена и дъщеря й са изчезнали от магазин за коледни играчки.
— Не ви ли казах? — рече Базил с усмивка.
— Не ми спомена за изчезнали хора или за нечия дъщеря.
— Не ми дават пощата.
— Проверявам въпроса, Базил.
— Нали щяхте да го проверите преди седмица. Искам си пощата. Искам я днес. Престанаха да ми я дават веднага след онова скарване.
— Когато се ядоса на Джеф и го нарече „чичо Рем“ ли?
— И заради това не си получавам пощата. Мисля, че плюе в храната ми. Искам си цялата поща, всичко старо, което се е насъбрало вече цял месец. А после може да ме преместите в друга килия.
— Това не мога да го направя, Базил. За твое добро е.
— Май не ви интересува — рече Базил.
— А ако ти обещая, че ще си получиш цялата поща до края на деня?
— Най-добре удръжте обещанието си, защото в противен случай това ще е краят на нашия приятен разговор за коледния магазин. Нещо взе да ми писва този ваш научен проект.
— Единственият коледен магазин, който можах да открия, беше в Лае Олас, на плажа — продължи Бентън. — На четиринадесети юли Флори Куинси и нейната седемнадесетгодишна дъщеря Хелън изчезнали. Това говори ли ти нещо, Базил?
— Не помня имена.
— Опиши ми какво си спомняш за коледния магазин.
— Елхи с лампички, влакчета и украшения навсякъде — отвърна Базил, като вече не се усмихваше. — Вече ви разказах всичко това. Искам да знам какво намерихте вътре в мозъка ми. Видяхте ли образите им? — попита той, като посочи главата си. — Тук можете да видите всичко, което искате да знаете. А сега ми губите времето. Искам си пощата, по дяволите!
— Нали ти обещах.
— Имаше и един голям куфар отзад. Беше много тъпо. Накарах я да го отвори, а вътре имаше от онези сувенири, дето колекционерите ги събират, направени в Германия, в изрисувани дървени кутийки. Хензел и Гретел, кученцето Снупи, Червената шапчица. Тя ги държеше заключени, защото бяха много скъпи, а аз я попитах: „За какво, по дяволите? Който иска да ги вземе, просто трябва да открадне куфара. Наистина ли мислиш, че като си ги заключила там, който е решил няма да ги открадне?“
Той млъкна и се загледа в бетонната стена.
— За какво още разговаря с нея, преди да я убиеш?
— Казах й „Свършено е с теб, кучко“.
— В кой момент разговаря с нея за куфара в склада?
— Не съм разговарял.
— Но нали току-що каза, че…
— Не съм казал, че съм разговарял с нея за куфара — избухна Базил. — Трябва да ми назначите лечение. Защо не ми дадете нещо? Не мога да спя. Не ме свърта на едно място.
Искам да изчукам всичко наоколо, а после се депресирам и не мога да стана от леглото. Искам си пощата.
— Колко пъти на ден мастурбираш? — попита Бентън.
— Шест или седем. Понякога десет.
— Повече от обикновено.
— А после ние с вас си поговорихме онази нощ и друго не съм правил. Станах от леглото само за да се изпикая, почти не съм ял, не съм се къпал даже. Знам къде е тя — каза ни в клин, ни в ръкав той. — Донесете ми пощата.
— Госпожа Куинси ли?
— Нали ме виждате, тук съм — рече той, като се отпусна на стола. — Какво имам да губя? Кое би ме мотивирало да постъпя правилно? Някоя и друга услуга, малко специално отношение, може би съдействие. Искам си шибаната поща.