Яркото луминесцентно зеленикавосиньо засияваше и избледняваше в ритъм с бавните полукръгови движения на Скарпета, а когато тя спря да пръска, сиянието се стопи в мрака и Луси светна крушката. Двете със Скарпета се загледаха внимателно в бетонния под.
— Не виждам друго, освен мръсотия — каза Луси, малко обезсърчена.
— Хайде да я сметем сега, преди да сме огазили пода още повече.
— По дяволите! — изруга Луси. — Трябваше да опитаме първо с ултравиолетовата лампа.
— Сега не, но по-късно можем — рече Скарпета.
С чиста четка за рисуване Луси започна да смита боклуците от пода в найлоново пликче за доказателства, след което премести статива с фотоапарата. Направи още няколко снимки на обстановката, този път на дървените рафтове, изгаси светлината и сега луминолът реагира по различен начин. Петна с формата на пръски се оцветяваха в електриково синьо и искряха като бенгалски огън, фотоапаратът щракаше, Скарпета пръскаше, а синьото пулсираше бързо, ту светваше, ту угасваше, много по-бързо, отколкото беше характерно за кръвта или другите подобни вещества, които луминесцираха при третиране с химически реактиви.
— Белина — каза Луси, тъй като имаше много вещества, които даваха фалшиви положителни проби, а белината беше едно от най-често срещаните, при това имаше характерен вид.
— Нещо с различен спектър, определено напомнящо на белина — отвърна Скарпета. — Може да е всеки почистващ препарат, който съдържа белина на основата на хипохлорит. „Клоръкс“, „Драно“, „Фантастик“, „Бабо Клензър“ и кой ли още не. Няма да се учудя, ако намерим някои от тях тук.
— Готова ли си.
— Давай.
Крушката светна и двете замижаха от яркия й блясък.
— Базил казал на Бентън, че е почистил с белина — рече Луси. — Но луминолът няма да реагира на белината след две години и половина, нали?
— Може би ако е попила в дървото и никой не я е пипал. Казвам „може би“, защото не мога да го твърдя със сигурност, не съм чувала някой да е правил такива тестове досега — каза Скарпета, като бръкна в чантата си за лупата с лампа.
Тя огледа с нея краищата на шперплатовите рафтове, заредени с шнорхели и тениски.
— Ако се вгледаш внимателно — добави тя, — ето тук и тук има едно леко избеляване на дървото. Може да е от пръски.
Луси се приближи и взе лупата.
— Мисля, че го виждам — каза тя.
Този ден той няколко пъти влиза и излиза и съвсем я беше пренебрегнал, ако не се брои това, че й бе донесъл сандвич със сирене и малко вода. Той не живееше тук. Никога не прекарваше тук нощта, или ако оставаше, беше тих като мъртвец.
Беше късно, но тя не знаеше колко късно, през счупения прозорец в другия край виждаше само луната, скрита зад облаците. Чуваше го как ходи из къщата. Пулсът й се учести, когато стъпките тръгнаха към нея, и тя скри малката розова маратонка зад гърба си, защото той щеше да й я отнеме, ако знаеше, че означава нещо за нея, а после пак да се превърне в тъмна сянка с дълъг сноп светлина. Носеше и паяка. Той покриваше ръката му. Това беше най-големият паяк, който някога бе виждала.
Тя се ослушваше за Кристин и момчетата, докато светлината обхождаше разранените й подути глезени и китки. После снопът се плъзна по мръсния матрак и изцапаната яркозелена роба, която покриваше прасците й. Тя сви колене и ръце в опит да се предпази, докато светлината обхождаше интимните й части. Сгуши се още повече, усещайки погледа му върху себе си. Не можеше да види лицето му. Нямаше ни най-малка представа как изглежда. Винаги беше облечен в черно. През деня покриваше лицето си с качулката и носеше черни дрехи, всичко беше черно, а нощем въобще не можеше да го види, ставаше просто една сянка. Той беше взел очилата й.
Това беше първото, което направи, когато нахлу в къщата.
„Дай си очилата — бе казал. — Веднага.“
Тя остана като парализирана в кухнята. Беше онемяла от ужас, не вярваше на очите си. Не можеше да мисли, чувстваше се сякаш кръвта от тялото й напълно се е оттекла, а после олиото в тигана на котлона запуши, момчетата се разплакаха и той насочи пушката си към тях. Насочи я и към Кристин. Беше с качулката на главата и черните дрехи, когато Тони отвори задната врата, и в следващия миг той беше вътре и всичко стана много бързо.
„Дай си очилата.“
„Дай му ги — каза Кристин. — Моля ви, не ни наранявайте. Вземете каквото искате.“
„Млъкни или още сега ще ви избия всичките.“
Той заповяда на момчетата да легнат на пода в хола и ги удари силно по тила с приклада на пушката, за да не се опитат да избягат. После изгаси всички лампи и нареди на Ев и Кристин да завлекат безжизнените тела на момчетата надолу по коридора и да ги изнесат през плъзгащия се прозорец на голямата спалня. Те се подчиниха и понесоха телата, като през целия път кръвта на децата капеше и се размазваше по пода, и сега тя непрестанно си мислеше, че все някой трябва да е видял кръвта. Досега все някой трябва да е отишъл в къщата да ги търси, чудейки се какво ли се е случило с тях, и да види кръвта. Къде е полицията?