— Знам — каза Луси. — И аз не мога да си го представя. И ако наистина ги е убил, защо просто не ги е оставил там? Може би не е искал да се знае, че са убити, може би е искал хората да ги смятат за изчезнали, че са заминали по своя воля.
— Това предполага някакъв мотив — отвърна Скарпета. — А не компулсивно сексуално убийство.
— Извинявай, забравих да те питам — рече Луси. — Да те карам у вас, нали?
— По това време — да.
— А какво ще правиш с Бостън?
— Трябва да се заемем със случая Симистър, но не мога сега. Стига ми за тази нощ. Вероятно и Реба се чувства така.
— Тя се съгласи ние да поемем случая, нали?
— Ако и тя е с нас. Ще продължим сутринта. Мислех изобщо да не ходя в Бостън, но няма да е честно спрямо Бентън. И спрямо мен също — добави тя, като не успяваше да сдържи своето разочарование и яд от провалените им планове. — Винаги все същото. Изведнъж на мен ми изникват спешни случаи. Или пък на него му изниква спешен случай. Единственото, което правим, е да работим.
— Какъв е неговият случай?
— Тяло на жена, захвърлено до Уолдън Понд, гола, със странни временни татуировки по тялото, които май са правени след като е убита. Червени отпечатъци на ръце.
Луси стисна здраво волана.
— Какво имаш предвид под „временни татуировки“?
— Нарисувани. Бентън каза, че приличат на боди арт. Качулка на главата, гилзата от пушката пъхната в ректума й, нагласена, унижена, с всички екстри. Не знам много, но съм сигурна, че ще науча.
— Знаят ли коя е?
— Знаят много малко.
— А имало ли е подобни случаи в района? Подобни убийства? Други хора с червени отпечатъци на ръце?
— Можеш да увърташ разговора колкото си искаш, Луси, но няма да се получи. Ти не си същата. Напълняла си, а за да позволиш това да се случи, значи нещо не е наред, изобщо не е наред. Не че изглеждаш зле, съвсем не, но аз те познавам. Имаш уморен и нездрав вид. Чувах за това. Нищо не съм казала, но знам, че нещо не е наред. И го знам от известно време. Искаш ли да ми кажеш какво е?
— Трябва да разбера повече за отпечатъците на ръце.
— Казах ти каквото знам. Защо? — Скарпета не сваляше очи от напрегнатото лице на Луси. — Какво става с теб?
Тя гледаше право напред и като че ли се бореше със себе си как да формулира правилния отговор. Биваше я в това, толкова умна, с такава бърза мисъл, тя можеше да пренарежда информацията до такава степен, че накрая нейната версия да звучи по-правдоподобно от истината, и рядко някой се усъмняваше или задаваше въпроси. Това, което винаги я спасяваше, беше, че нито за миг не забравяше фактите, не вярваше в своите измислици и манипулации, така че да падне в собствения си капан. Луси винаги имаше рационална причина за постъпките си и понякога тя биваше основателна.
— Сигурно си гладна — каза Скарпета тихо и нежно, както говореше навремето, когато Луси беше едно невъзможно дете, което живееше в свой измислен свят, защото реалният й причиняваше толкова много болка.
— Винаги ме храниш, когато си безсилна да направиш нещо друго с мен — каза Луси примирено.
— Навремето вършеше работа. Когато беше малка, можех да те накарам да направиш всичко срещу парче от моята пица.
Луси мълчеше, а лицето й изглеждаше мрачно и непознато на светлината на червения светофар.
— Луси? Ще се усмихнеш ли поне веднъж тази вечер? Или поне ме погледни.
— Върша глупости. Спя със случайни хора. Наранявам чувствата им. Онзи ден в Провинстаун пак го направих. Не искам да се сближавам с никого. Искам да ме оставят на мира. Мисля, че е по-силно от мен. Но този път може би наистина извърших голяма глупост. Защото не внимавах. А може би не ми пука.
— Дори не знаех, че си в Провинстаун — отбеляза Скарпета, без това да прозвучи като упрек.
Тревогата й не беше сексуалната ориентация на Луси.
— Ти беше толкова внимателна — каза Скарпета. — По-внимателна от всеки друг, когото познавам.
— Лельо Кей, болна съм.
37
Черният паяк върху опакото на ръката му се носеше към нея, минавайки през лъча светлина, на сантиметри от лицето й. Досега не беше приближавал паяка толкова близо до нея. Беше оставил една ножица на матрака и сега я освети с прожектора.
— Кажи, че съжаляващ — рече той. — Всичко това е по твоя вина.
— Откажи се от злото, преди да е станало твърде късно — каза Ев и забеляза, че може да достигне ножицата.