Може би той я изкушаваше да я грабне. Едва я виждаше, дори на светлината на прожектора. Ослушваше се за Кристин и момчетата, а паякът беше едно черно петно пред лицето й.
— Нищо от това нямаше да се случи. Сама си го изпроси. А сега настана време за възмездие.
— Може да се поправи злото — рече тя.
— Време е за възмездие. Кажи, че съжаляваш.
Сърцето й биеше учестено и изпитваше такова напрежение, че за малко да повърне. Не беше извършила никакъв грях. Ако кажеше, че съжалява, той щеше да я убие. Някакси знаеше, че е така.
— Кажи, че съжаляваш!
Тя отказваше.
Той непрестанно й заповядваше да каже, че съжалява, и тя все отказваше. Тя проповядваше. Проповядваше онези глупави безсмислени тъпотии за своя мижав бог. Ако нейният бог беше толкова могъщ, сега тя нямаше да е на матрака.
— Можем да се престорим, че никога не се е случвало — каза тя със своя дрезгав властен глас.
Той усещаше страха й. Отново й нареди да каже, че съжалява. Независимо колко го поучаваше, тя беше уплашена. Паякът я караше да трепери, краката й се тресяха върху матрака.
— Ще ти бъде простено. Ще ти бъде простено, ако се покаеш и ни освободиш. Никога няма да кажа на полицията.
— Не, няма. Няма да им кажеш. Издайниците ги наказват по начини, които дори не можеш да си представиш. Зъбите му могат да пробият човешки пръст, дори през нокътя — каза той по адрес на паяка. — А някои тарантули хапят многократно.
Паякът почти докосваше лицето й. Тя дръпна главата си назад и затаи дъх.
— Хапят и хапят. И не спират, докато не ги откъснеш от себе си. А ако те ухапят на главна артерия, умираш. Могат да изстрелят своите косъмчета в очите ти и да ослепееш. Много е болезнено. Кажи, че съжаляваш.
Видя как вратата се затваря, стара дървена врата с излющена боя, а матракът лежеше върху мръсния стар под. А после шумът от копаеща лопата, защото той й каза да не го издава, след като беше извършил онова лошо нещо, и още, че издайниците Бог ги наказва, наказва ги по неописуеми начини, докато не си научат урока.
— Поискай прошка. Бог ще ти прости.
— Кажи, че съжаляваш!
Той насочи прожектора към очите й и тя ги стисна и извърна лице от светлината, но той отново я насочи към лицето й.
Тя нямаше да се разплаче.
Когато той извърши онова лошо нещо, тя се разплака. Той й каза, че може да плаче, ако не го издаде. А накрая тя го издаде. Издаде го и Бор нямаше друг избор, освен да си признае, защото това беше истината, той беше извършил онова лошо нещо, а майка му не повярва на нито една дума, каза, че той не го е извършил, че не е възможно да го е извършил, че очевидно е болен и халюцинира.
Беше студено и валеше сняг. Не знаеше, че може да има такова време, беше го виждал по телевизията, но не беше го изпитвал върху собствения си гръб. Спомняше си стари тухлени сгради, които видя от прозореца на колата, докато го караха натам; спомняше си малкото фоайе, където изчака заедно с майка си да дойде лекарят — ярко осветено помещение, в което някакъв човек седеше на един стол, мърдаше устни, въртеше очи и разговаряше с някого, когото само той виждаше.
Майка му влезе да разговаря с лекаря и го остави сам във фоайето. Тя разказа на лекаря за лошото нещо, което Бор твърдеше, че е извършил, каза му, че това не е истина, че той е много болен и това е личен въпрос, каза му, че само иска Бор да се оправи и да спре да разправя тези ужасни неща, съсипвайки доброто име на семейството със своите лъжи.
Не вярваше, че той е извършил онова лошо нещо.
Съобщи на Бор какво мисли да каже на лекаря. „Ти не си добре — каза му тя. — Вината не е твоя. Ти си въобразяваш разни неща и лъжеш>и лесно се влияеш от околните. Ще се моля за теб. А най-добре и ти се моли за себе си, помоли Бог за прошка, кажи, че съжаляваш, че си наранил хората, които са ти сторили само добро. Знам, че си болен, но е срам и позор.“
— Ще го сложа върху теб — каза Бор, като приближи светлината към нея. — Ако го нараниш, както тя направи — той побутна челото й с цевта на пушката, — ще видиш какво означава истинско наказание.
— Срам и позор.
— Казах ти да не споменаваш тази фраза.
Той я удари, цевта на пушката попадна на кокал, и тя изпищя. После освети с прожектора нейното грозно, мръсно и подпухнало лице. Кървеше. Кръвта се стичаше по лицето й. Когато онази, другата, хвърли паяка на пода, коремчето му се цепна и оттам потече жълтата му кръв. Наложи се Бор да го залепи.
— Кажи, че съжаляваш. Тя каза, че съжалява. Знаеш ли колко пъти го повтори?
Той си представяше как тя усеща косматите крачка върху голото си дясно рамо, представяше си как усеща паяка да се движи по кожата й, а после спира и я захапва. Тя седеше с гръб към стената и силно трепереше, като от време на време поглеждаше към ножицата върху матрака.