На снимка номер 62 торсът беше по гръб на аутопсионната маса. На снимка номер 74 беше по очи и Бентън отваряше ту едната, ту другата снимка, изучаваше голото й тяло и се опитваше да разбере какво означават тези червени отпечатъци на ръце и възпалената ожулена кожа между лопатките, едно охлузване с размери 15 на 20 сантиметра, наситено с нещо като „дървоподобни частици и мръсотия“, както пишеше в доклада от аутопсията.
Беше разсъждавал над възможността червените отпечатъци да са направени преди жената да е умряла и въобще да не са свързани със смъртта й. Може би по някаква причина тя вече е била изрисувана, когато се е натъкнала на своя нападател. Беше длъжен да обмисли и тази възможност, но не вярваше в нея. По-вероятно беше именно убиецът да е превърнал тялото й в произведение на изкуството, едно унизително творение, което да навява мисли за сексуално насилие, за ръце, които сграбчват гърдите й и разтварят краката й, символи, които е нарисувал по тялото й, докато я е държал в плен и най-вероятно е била в безсъзнание или мъртва. Бентън не знаеше. Не можеше и да познае. Искаше му се случаят да беше на Скарпета, тя да беше отишла на местопрестъплението и да беше извършила аутопсията. Искаше му се тя да е тук. Но, както обикновено, беше изникнало нещо.
Той прегледа още снимки и доклади. Предполагаше се, че жертвата е 35-40-годишна, а резултатите от аутопсията потвърждаваха мнението на доктор Лонсдейл, че не е била мъртва от дълго време, когато са я намерили на една пътека в Уолдън Уудс, недалеч от Уолдън Понд, в заможното градче Линкълн. Пробите за семенна течност се оказаха отрицателни и предварителната оценка на Бентън беше, че уви, който я е убил и е нагласил тялото й в гората, е бил под въздействието на садистични сексуални фантазии, които превръщат жертвата в предмет.
Която и да беше тя, за него не е означавала нищо. Не е била човек, а просто един символ, един предмет, с който да се забавлява, както пожелае, а неговите желания са били да унижава и тероризира, да наказва, да я накара да страда, да я принуди да преживее собствената си неминуема, насилствена и унизителна смърт, да усети вкуса на цевта в устата си и да го гледа как натиска спусъка. Може да я е познавал, а може да е била и напълно непозната за него. Може да я е причакал някъде и да я е отвлякъл. Макар че според доклада на Масачузетската щатска полиция нямаше жена с такова описание, обявена за изчезнала в Нова Англия. Или където и да било другаде.
Отвъд басейна се намираше дигата. Тя беше достатъчно голяма, за да побере осемнадесетметрова яхта, Скарпета никога не беше искала или притежавала каквато и да е яхта.
Тя наблюдаваше корабчетата, особено нощем, когато светлините на носа и кърмата се плъзгаха като самолети по тъмната повърхност на водата, а единственият звук беше шумът от двигателите им. Ако каютите светеха, тя виждаше как хората се движат насам-натам или седят на масите и вдигат чаши, смеят се или пък са сериозни, или просто са там, и не искаше да е на тяхно място, или като тях или пък с тях.
Тя никога не е била като тях. Никога не беше искала да има нещо общо с тях. Докато растеше, бедна и изолирана, не беше като тях и не можеше да бъде с тях, и това беше техен избор. А сега изборът беше неин. Вече знаеше много, беше от външната страна и се ровеше в съдби, които бяха обезсмислени, депресиращи, празни и страшни. Винаги се беше страхувала, че нещо трагично ще се случи с племенницата й. Беше й присъщо да храни мрачни опасения за всички хора, които обичаше, но тази й склонност винаги беше най-силно изразена по отношение на Луси. Скарпета винаги се беше страхувала, че Луси ще умре от насилствена смърт. Никога не й беше хрумвало, че може да се разболее, че тялото й може да се обърне против нея.
— Започнах да усещам странни симптоми — каза Луси в тъмното, седнала на стола от тиково дърво.
На масата пред тях имаше питиета, сирене и чипс. И двете не бяха докоснали сиренето и чипса. Пиеха второто си питие.
— Понякога ми се ще да пушех — сподели Луси, като се пресегна към своята текила.
— Странно е, че го казваш.
— Не ти беше странно, когато пушеше през всички онези години. Още ти се иска.