Той отново я срита в глезените, този път по-силно, и тя изпищя от болка.
— Каква нелепост! Виж се само. Кой е малката ми красавица сега, а? Ти си един боклук. Разглезена малка пачавра, неблагодарница. Ще те науча аз теб какво е унижение. Кажи, че съжаляваш.
Срита глезените й още по-силно и тя извика от болка, а очите й се напълниха със сълзи и заблестяха като стъкло на лунната светлина.
— Вече не си толкова велика и могъща, а? Мислиш си, че си много по-добра и много по-умна от останалите? Виж се сега. Очевидно ще трябва да намеря по-ефективен начин да те накажа. Обуй си обувките.
В очите й се промъкна сянка на объркване.
— Ще излезем навън. Ти само от това разбираш. Кажи, че съжаляваш.
Тя го погледна с разширените си от ужас насълзени очи.
— Искаш ли пак шнорхела? Кажи, че съжаляваш.
Той я сръга с пушката и краката й конвулсивно мръднаха.
— Ще ми кажеш колко много го искаш, нали? Ще ми благодариш, защото си толкова грозна, че никой няма да иска да те докосне дори. За теб е чест, нали? — каза той като снижи гласа си, знаеше как да го направи да звучи още по-страшно.
Отново я сръга, този път по гърдите.
— Глупава и грозна. Да ти вземем обувките. Не ми остави никакъв избор.
Тя нищо не казваше. Той я срита в глезените силно и сълзи се стекоха по засъхналата кръв по лицето й. Вероятно и носът й беше счупен.
Тя счупи носа на Бор, удари го така силно, че от носа му тече кръв часове наред и той знаеше, че е счупен. Усещаше подутината на носа си. Тя го удари, когато той направи онова лошо нещо, а тя се опитваше да се бори в началото, лошото нещо, което се случи в стаята зад вратата с олющена боя. А после майка му го отведе на онова място, където сградите бяха стари и валеше сняг. Дотогава не беше виждал сняг и никога не беше усещал такъв студ. Заведе го там, защото излъга.
— Боли, нали? — рече той. — Ужасно боли, когато увитите закачалки се забиват в костите на глезените ти и някой ги срита. Това ти е, задето не ми се подчиняваш. За това, че лъжеш. Чакай да видим къде е шнорхелът.
Той отново я срита и тя простена. Краката й трепереха под овехтялата зелена роба, под мъртвия зелен дракон, проснат върху нея.
— Не чувам момчетата — каза тя с все по-отслабващ глас, жарта в нея изтляваше.
— Кажи, че съжаляваш.
— Прощавам ти — промълви с широки бляскави очи.
Той вдигна пушката и я насочи към главата й. Тя гледаше право в дулото, сякаш вече не й пукаше, и той вътрешно закипя.
— Можеш да прощаваш колкото си искаш, но Бог е на моя страна — каза той. — Ти заслужаваш Неговото наказание. Затова си тук. Разбираш ли? Твоя е вината. Ти натрупа тези горящи въглени върху собствената си глава. Прави каквото ти казвам! Кажи ми, че съжаляваш!
Огромните му ботуши почти не скърцаха, докато минаваше през тежкия горещ въздух. Застана на вратата и обърна поглед към стаята. Поваленият зелен дракон се размърда, а през счупения прозорец влезе топъл въздух. Стаята гледаше на запад и в късен следобед ниското слънце се процеждаше през прозореца, светлината докосваше лъскавия зелен дракон и той проблясваше като смарагдовозелен огън. Но сега не помръдваше. Сега беше едно нищо. Беше прекършен и грозен и вината беше нейна.
Той погледна бледата й подпухнала кожа, покрита с обриви и следи от ухапвания. Усещаше вонята й на половината път по коридора. Мъртвият зелен дракон помръдваше, когато тя мърдаше, и той се вбесяваше при мисълта, че беше пленил дракона, а после видя какво има под него. Тя беше под него. Изиграха го. Тя беше виновна. Тя искаше така да се случи, да го изиграе. Нейна беше вината.
— Кажи, че съжаляваш!
— Прощавам ти — рече тя и огромните й блестящи очи гледаха право в него.
— Мисля, че знаеш какво те чака сега.
Тя едва помръдна устни, но не излезе никакъв звук.
— А може би не знаеш.
Той я гледаше как седи на мръсния матрак, съсипана и отвратителна, и почувства хлад в гърдите си, тих и безразличен като смъртта, сякаш всичко, което някога бе чувствал, беше мъртво като дракона.
— Май наистина не знаеш.
Щракането от затвора на пушката отекна в празната къща.
— Бягай — каза той.
— Прощавам ти — изрекоха само устните й, а огромните й насълзени очи бяха фиксирани върху него.
Той пристъпи в коридора, изненадан, че чува входната врата да се затваря.
— Ти ли си?
После свали пушката и тръгна към предната част на къщата, а пулсът му се ускоряваше. Не я очакваше, още не.
— Казах ти да не правиш така — посрещна го гласът на Бог, но той още не я виждаше. — Ще правиш само това, което ти кажа.
После тя се появи от мрака и черният й ефирен силует тръгна към него. Беше толкова красива и могъща, той я обичаше и не можеше без нея.