— Полицаят си спомня, че английският му бил доста неправилен. Имал силен италиански акцент, а предполагам, Голт няма такъв? — каза началник Пен.
— Голт е роден в Олбъни, Джорджия — отговорих. — Така че, не, няма италиански акцент, но това не означава, че не го е имитирал.
Разказах й какво бяхме научили ние с Уесли предишната вечер в „Скалета“.
— Племенницата ви потвърди ли, че картата ви е открадната? — запита тя.
— Все още не съм говорила с нея.
Пен отчупи малко парченце бисквита и го лапна. После каза:
— Полицаят, който го е глобил, е отраснал в италианско семейство в Ню Йорк, доктор Скарпета. Според него акцентът на мъжа изглеждал съвсем истински. Голт трябва да е много добър.
— Сигурна съм, че е така.
— Дали е учил италиански в училище или в колежа?
— Не знам — отговорих. — Но той не е завършил колежа си.
— Къде е учил?
— Частен колеж в Северна Каролина, наречен „Дейвидсън“.
— Той е доста скъп и трудно се влиза в него — отбеляза тя.
— Да. Семейството му има пари, а Голт е изключително интелигентен. Доколкото знам, е изкарал там само една година.
— Изхвърлили ли са го? — запита Франсис Пен.
Личеше си, че Голт доста я е впечатлил.
— Да, поне доколкото знам.
— Защо?
— Струва ми се, че нарушил всичките им правила.
— Направо е трудно да се повярва — саркастично отбеляза Марино.
— И после какво? Друг колеж? — запита началник Пен.
— Не, струва ми се — отговорих.
— Някой ходил ли е до „Дейвидсън“, за да разпита за него? — попита тя, като гледаше скептично, като че ли хората, които бяха работили по случая, не си бяха свършили работата добре.
— Не знам дали някой е ходил, но честно казано, съмнявам се.
— Той е едва в началото на трийсетте. Не говорим за отдавна минали времена. Хората в колежа би трябвало да го помнят.
Марино бе започнал, както винаги, да разкъсва стиропорената си чашка. Сега вдигна очи към Франсис Пен.
— Проверихте ли дали този тип — Бенели — наистина съществува?
— Сега проверяваме. До момента нямаме потвърждение — отговори тя. — Тези неща не стават много бързо, особено по това време на годината.
— Бюрото има правно аташе в американското посолство в Рим — казах. — Това може да ускори проучването.
Поговорихме още малко, после Франсис Пен ни изпрати до вратата.
— Доктор Скарпета — каза тя. — Чудя се дали бих могла да поговоря за секунда насаме с вас.
Марино ни изгледа любопитно и отговори, като че ли въпросът бе отправен към него:
— Разбира се. Аз ще почакам тук отвън.
Франсис Пен затвори вратата.
— Чудя се дали бихме могли да се видим по-късно — каза тя.
Поколебах се.
— Предполагам, че е възможно. Какво имате предвид?
— Дали сте свободна за вечеря, да речем около седем? Бихме могли да поговорим още малко — усмихна се тя.
Надявах се, че ще мога да вечерям с Уесли, но казах:
— Много любезно от ваша страна. Разбира се, ще дойда.
Тя извади визитна картичка от джоба си и ми я подаде.
— Това е адресът ми — каза тя. — Ще се видим по-късно.
Марино не попита за какво сме говорили, но очевидно се чудеше и се притесняваше, че е бил изключен от разговора.
— Всичко наред ли е? — запита той, когато се отправихме към асансьора.
— Не — отговорих. — Не е наред. Ако беше, сега ние с теб нямаше да сме в Ню Йорк.
— По дяволите — мрачно каза той. — Аз забравих, че празниците съществуват още когато станах ченге. Празниците не са за хора като нас.
— Да, но би трябвало да бъдат — отвърнах и махнах на такси, което вече беше заето.
— Това са глупости. Колко пъти са те викали на Бъдни вечер, Коледа, Деня на благодарността или Нова година?
Още едно такси профуча покрай нас.
— Празниците са времето, когато кретени като Голт нямат къде да отидат, с кого да се видят и затова се забавляват по начина, по който той постъпи по-миналата нощ. А половината човечество се чувства потиснато и напуска съпрузите си, пръсва си мозъка или се напива и умира в автомобилна катастрофа.
— По дяволите — промърморих, като се огледах из улицата. — Ако искаш да ми помогнеш, ще ти бъда твърде благодарна. Освен, разбира се, ако не предпочиташ да прекосим пеша Бруклинския мост.
Марино стъпи на улицата и размаха ръце. Мигновено едно такси отби към нас и спря. Качихме се. Шофьорът беше иранец и Марино не се държа особено любезно с него.