— А от майка ти?
— Не.
— А от баща ти?
— Нямам нищо от него.
— Баща й умря, когато тя беше много малка — напомних на Марино.
— Когато изпращаше писма на Луси, пишеше ли адрес на подателя? — обърна се той към мен.
— Да. На всичките ми пликове има адрес.
— На пощенска кутия?
— Не. Личната ми кореспонденция се доставя у дома. Всичко друго отива в офиса.
— Какво се опитваш да разбереш? — запита Луси.
Долових негодувание в гласа й.
— Добре — най-после каза Марино, загледан в тъмните околности. — Позволете ми да ви кажа какво знае в момента нашият крадец. Знае къде ходиш на училище, къде в Ричмънд живее леля ти Кей, къде във Флорида живее баба ти. Знае как изглеждаш и кога си родена. Освен това знае и за приятелството ти с Кари заради електронната поща — добави той и погледна в огледалото за обратно виждане. — А това е само минималната информация, която онзи изрод има за теб. Не съм чел писмата и бележките и не знам какво още може да е научил.
— Тя бездруго знаеше повечето от тези неща — ядосано каза Луси.
— Тя? — наблегна Марино.
Луси замълча.
Джанет заговори нежно:
— Луси, трябва да превъзмогнеш това. Да го победиш.
— Какво още? — запита Марино племенницата ми. — Опитай се да си припомниш и най-малкото нещо. Какво още имаше в плика?
— Няколко снимки и стари монети. Просто спомени от детските ми години. Неща, които нямат абсолютно никаква стойност за никого, освен мен. Например една мидичка, която си бях запазила от плажа, където веднъж ходих с леля Кей, когато бях малка. — Луси се замисли за момент. — Паспортът ми. Имаше и няколко доклада, които бях правила в училище.
Сърцето ми се сви от болката в гласа й. Искаше ми се да я прегърна, но когато Луси бе тъжна, тя отблъскваше всекиго. Бореше се.
— Защо ги държеше в плика? — попита Марино.
— Все някъде трябваше да ги държа — рязко отговори тя. — Това бяха моите проклети неща, ясно ли е? А ако ги бях оставила в Маями при майка ми, тя сигурно вече щеше да ги е изхвърлила на боклука.
— Докладите ти от училище — намесих се. — За какво бяха?
В пикапа стана тихо. Не се чуваше никакъв звук, освен ръмженето на колата. Шумът от двигателя се усилваше и спадаше, когато Марино сменяше скоростите, влизайки в малкото градче Трайънгъл. Крайпътните ресторанти бяха осветени и подозирах, че много от колите, паркирани пред тях, бяха шофирани от морските пехотинци.
Луси каза:
— Ами сега изглежда доста иронично. Един от докладите, които направих тогава, беше практическо ръководство за обезопасеност на UNIX. Бях се фокусирала основно върху паролите, нали разбирате — какво може да стане, ако потребителите изберат погрешна парола. Говорех за рутинни кодове и…
— За какво беше другият доклад? — прекъсна я Марино. — Проблемите на мозъчната хирургия?
— Как позна? — отвърна тя не по-малко заядливо.
— Каква беше темата? — попитах.
— Уърдсуърт.
Вечеряхме в „Глоуб и Лоръл“. Огледах покривките от шотландско каре, полицейските фуражки и бирените халби, закачени над бара, и се замислих за живота си. Ние с Марк имахме навика да вечеряме тук. После една бомба в Лондон избухна тъкмо когато той минавал покрай нея. Навремето идвах тук често и с Уесли. После се опознахме прекалено добре и вече не излизахме много заедно и не ходехме по обществени места.
Всички си поръчаха френска лучена супа и филе. Джанет бе тиха, както винаги, а Марино не откъсваше поглед от нея и не спираше да подмята предизвикателни реплики. Луси все повече му се ядосваше, а аз се изненадах от държането му. Марино не беше глупак. Той знаеше какво прави.
— Лельо Кей — каза Луси. — Искам да прекарам уикенда с теб.
— В Ричмънд? — попитах.
— Все още живееш там, нали? — отвърна тя, без да се усмихне.
Поколебах се.
— Мисля, че трябва да останеш там, където си сега.
— Не съм в затвора. Мога да правя каквото си искам.
— Разбира се, че не си в затвора — казах кротко. — Остави ме да поговоря с Бентън, а?
Тя замълча.
— Е, какво мислиш за един „Зиг-9“? — запита Марино, вторачен в гърдите на Джанет.
Тя го погледна невъзмутимо в очите и каза:
— Предпочитам „Колт питон“ с деветсантиметрова цев, а ти?
Вечерята се влошаваше все повече и пътуването ни обратно до академията премина в напрегнато мълчание. Изключение правеше само Марино, който непрекъснато се опитваше да въвлече Джанет в разговор. След като оставихме нея и Луси в академията се обърнах към Марино и кимнах: