Не бях особено изненадана. Бившите съпрузи и любовници обикновено се появяват отново.
— Изглежда, Роки й е споменал нещо за нас с Моли. И сега изведнъж тя иска да си дойде вкъщи. Иска да се върне при мен.
Когато Дорис го напусна, Марино беше съсипан. Но на този етап от живота аз цинично вярвах, че разбитите връзки не могат да бъдат излекувани като счупени кости. Марино запали нова цигара. Вехт пикап ни задмина и профуча покрай нас в нощта. Някаква кола приближи плътно зад нас, а дългите й светлини проблеснаха в очите ни.
— Моли не беше доволна от това — продължи той тъжно. — Истината е, че оттогава не се разбираме толкова чудесно и вероятно е по-добре, че не прекарахме Коледа заедно. Струва ми се, че и тя се отдръпва от мен. Този сержант, с когото се запозна. При това аз ги представих един на друг на полицейския бал.
— Ужасно съжалявам — казах и погледнах към него.
Лицето му изглеждаше така, като че ли щеше да се разплаче.
— Все още ли обичаш Дорис? — запитах нежно.
— По дяволите, не знам. Нищо не знам. Жените сигурно са от друга планета. Нали разбираш? Също като тази вечер. Всичко, което правя, е погрешно.
— Това не е вярно. Ние с теб сме приятели от години. Сигурно правиш нещо както трябва.
— Ти си единствената приятелка, която имам — каза той. — Но пък си повече като едно от момчетата.
— Благодаря ти.
— Мога да говоря с теб като с мъж. Знаеш какво правиш. Не си стигнала там, където си, защото си жена. По дяволите — изруга той, като се намръщи на огледалото за обратно виждане и го наведе, за да намали блясъка, — всъщност си стигнала дотам, въпреки че си жена.
Той отново погледна към огледалото. Обърнах се назад. Колата почти докосваше задната ни броня. Фаровете й ни заслепяваха. Движехме се със сто и двайсет километра в час.
— Странно — казах. — Има повече от достатъчно място, за да ни задмине.
Движението по И-95 не беше натоварено. Нямаше никаква причина да се залепяш плътно зад някого. Спомних си катастрофата миналата година, когато Луси се преобърна с мерцедеса ми. Някой се бе залепил и за нея. Нервите ми настръхнаха.
— Можеш ли да видиш каква е колата? — попитах.
— Прилича на „Z“. Може би на стар „Z 280“, нещо такова.
Марино бръкна в сакото си и извади пистолета от кобура.
Остави го в скута си и продължи да гледа в огледалото. Отново се обърнах назад и видях неясна форма на глава, която изглеждаше мъжка. Шофьорът гледаше право към нас.
— Добре — изръмжа Марино. — Това вече ми писна.
Той настъпи здраво спирачката. Колата профуча край нас и клаксонът й гневно изсвири. Беше порше, а шофьорът беше черен.
Обърнах се към Марино:
— Да не би все още бронята ти да е украсена с онази лепенка със знамето на Конфедерацията? Онази, която проблясва на светлината на фаровете?
— Да — спокойно отвърна той и прибра пистолета в кобура.
— Май няма да е лошо да я махнеш.
Стоповете на поршето проблеснаха далеч напред. Спомних си как началникът на градската полиция Тъкър заплашваше Марино, че ще го изпрати на курс по културни различия. Разбира се, Марино можеше да посещава подобни курсове цял живот, но не бях сигурна, че това ще го излекува.
— Утре е четвъртък — каза той. — Трябва да отида до първи участък и да видя дали някой помни, че все още работя за града.
— Какво става с шериф Коледа?
— Предварителното му дело е определено за следващата седмица.
— Предполагам, че е заключен, нали? — казах.
— Не. Пуснали са го под гаранция. Кога започват дежурствата ти като съдебен заседател?
— В понеделник.
— Сигурно ще можеш някак си да се измъкнеш.
— Не мога да моля за подобно нещо — отвърнах. — Някой може да вдигне голям шум за това. Но дори и да не го направят, ще бъде доста лицемерно от моя страна. Аз би трябвало да се интересувам от правосъдието.
— Смяташ ли, че трябва да се видя с Дорис?
Вече се намирахме в Ричмънд и се виждаше центърът на града. Огледах профила на Марино, оредяващата му коса, големите уши и лице, огромните ръце, под които воланът почти изчезваше. Той не можеше дори да си припомни живота, който бе водил, преди да срещне жена си. Връзката им отдавна се бе изчерпала сексуално и емоционално, и бе преминала към орбитата на сигурна, но отегчителна стабилност. Според мен те се бяха разделили, защото се страхуваха, че остаряват.