— Смятам, че би трябвало да се видиш с нея — казах.
— Значи да ходя до Ню Джърси.
— Не — отговорих. — Дорис е тази, която те напусна. Тя би трябвало да се върне тук.
11.
„Уиндзор Фармс“ беше тъмен, когато завихме откъм улица „Кери“, и Марино не искаше да си вляза сама вкъщи. Той спря на павирания частен път и се вторачи в затворената врата на гаража, осветена от фаровете му.
— В теб ли е дистанционното? — попита той.
— В колата ми е.
— Страхотно полезно, когато колата ти е в гаража, а вратата е затворена.
— Ако ме беше оставил отпред, както те помолих, можех да си отключа предната врата — отговорих.
— Не. Няма вече да се разхождаш по този дълъг път, док.
Марино звучеше адски авторитетно. Знаех, че когато е в подобно настроение, няма смисъл да се разправям. Подадох му ключовете си.
— Тогава ти влез през предната врата и отвори гаража. Ще те чакам тук.
Той отвори вратата си.
— Между седалките има пушка.
Марино се протегна и ми посочи черна „Бенели“, дванайсетмилиметрова, с пълнител за осем патрона. Сетих се, че Бенели, производител на луксозни италиански пушки, беше името във фалшивата шофьорска книжка на Голт.
— Предпазителят е ей тук — показа Марино. — Всичко, което трябва да направиш, е да го бутнеш и да стреляш.
— Да не би да започва бунт, за който не сте ми съобщили?
Марино излезе от пикапа и заключи вратите.
Открехнах леко прозореца си.
— Сигурно няма да ти е излишно да научиш кода на алармата ми — казах.
— Вече го знам — отвърна той и тръгна по заскрежената трева. — Датата ти на раждане.
— Откъде знаеш? — изненадах се.
— Ти си предвидима — отговори той и изчезна зад живия плет.
След няколко минути вратата на гаража започна да се вдига. Лампата вътре бе запалена и освети двора и градинарските инструменти, подредени грижливо по рафтовете, колелото, което карах твърде рядко, и колата ми. Не можех да погледна новия си мерцедес, без да се сетя за онзи, който Луси бе разбила.
Бившият ми „500 Е“ беше лъскав и бърз, с двигател, частично изработен от „Порше“. Сега просто исках нещо голямо. Имах черен „S 500“, който вероятно би се преборил с бетоновоз или трактор.
Марино застана до колата ми и ме загледа така, като че ли му се искаше да побързам. Натиснах клаксона, за да му напомня, че съм заключена в пикапа.
— Защо хората вечно се опитват да ме заключат в колите си? — попитах, когато той ми отвори. — Таксито тази сутрин, сега ти.
— Защото никой не е в безопасност, когато ти бродиш наоколо. Искам да огледам къщата ти, преди да си тръгна.
— Не е необходимо.
— Не те моля за позволение. Просто ти казвам, че ще го направя.
— Добре. Оправяй се.
Той ме последва вътре в къщата. Отидох направо във всекидневната и включих газовата камина. После отворих предната врата и взех пощата и няколкото вестника, които един от съседите ми бе забравил да прибере. Ако някой бе наблюдавал елегантната ми тухлена къща, то сигурно му е било напълно ясно, че не съм си у дома за Коледа.
Върнах се във всекидневната и се огледах внимателно, търсейки нещо, което да изглежда променено. Зачудих се дали въобще някой се е замислял да проникне в дома ми. Запитах се какви ли очи са се обръщали в тази посока и какви тъмни мисли са били насочени към мястото, където живеех.
Кварталът ми беше един от най-богатите в Ричмънд. Разбира се, и тук имаше проблеми понякога, най-вече с цигани, които имаха навика да влизат по къщите през деня, когато повечето хора не са си у дома. Не се тревожех за тях, тъй като никога не оставях вратите отключени, а и алармата винаги работеше. Това, от което се страхувах, бе напълно различен тип престъпник. Той не се интересуваше от парите и вещите ми, а от това коя и каква съм аз. Държах доста оръжия в къщата, на места, където лесно можех да ги достигна.
Седнах на канапето и се загледах в сянката на пламъците, която се движеше по маслените картини по стените. Мебелировката ми беше европейска, съвременна и през деня къщата бе изпълнена със светлина. Започнах да подреждам пощата си и забелязах розов плик. Бях виждала такива и преди. Малък, с размер на лист от бележник, от немного хубава хартия. Човек можеше да си купи такъв от всеки магазин. Клеймото беше от Шарлотсвил, от двадесет и трети декември. Отворих го със скалпел. Бележката, както и всички други, бе написана с черно мастило за писалки.