— Не мога да спя — продължих.
— Аз пък си спях чудесно — каза Марино, като легна отново и постави ръце под главата си, без да отмества поглед от мен.
— Следващата седмица започват дежурствата ми като съдебен заседател.
Той не проговори.
— Имам няколко съдебни дела и офис, който ръководя. Не мога просто да си събера нещата и да напусна града.
— Дежурствата в съда не са проблем — възрази той. — Ще те измъкнем от тях.
— Не искам такова нещо.
— Бездруго ще те махнат от списъка — каза той. — Никой от адвокатите на защитата няма да се съгласи да си съдебен заседател.
Замълчах.
— Така че спокойно можеш да си вземеш отпуска. Съдебните дела могат да бъдат отложени. Хей, можеш да отидеш да покараш ски една-две седмици. Някъде на запад.
Колкото повече говореше, толкова повече се притеснявах.
— Ще трябва да използваш фалшиво име — продължи Марино. — А и трябва да имаш охрана. Не можеш да отидеш съвсем сама в някой ски курорт.
— Само дето никой няма да ми отпусне охрана от ФБР или тайните служби, ако това си мислиш — казах рязко. — Правата се уважават само когато стане прекалено късно. Повечето хора не получават вниманието на ченгета или агенти, докато вече не са мъртви или изнасилени.
— Можеш да наемеш някого. Той може дори да те вози, само че не в собствената ти кола.
— Няма да наемам никого и настоявам да карам колата си.
Марино се замисли за момент, вторачен в сводестия таван.
— Откога я имаш?
— Няма и два месеца.
— От „Макджордж“ я купи, нали?
Ставаше дума за представителите на „Мерцедес“ в града.
— Да.
— Ще поговоря с тях, за да видя дали не могат да ти осигурят нещо по-незабележимо от твоя гигантски черен нацистки автомобил.
Станах разгневена от канапето и се приближих към огъня.
— И от какво още ще трябва да се откажа? — запитах горчиво, като наблюдавах пламъците около изкуствените цепеници.
Марино не отговори.
— Няма да му позволя да ме превърне в Джейн — започнах филипиката си. — Имам чувството, че той ме подготвя и предизвиква, за да може да ми направи същото, което е сторил с нея. Опитва се да ми отнеме всичко, което имам. Дори името ми. Аз би трябвало да се представям под чуждо име. Трябва да се правя на незабележима. Или на несъществуваща. Не трябва да живея никъде и да не шофирам нищо, не мога да кажа на хората къде да ме намерят. Хотелите и частната охрана са ужасно скъпи. Значи ще трябва да изхарча всичките си спестявания. Аз съм главният съдебен лекар на Вирджиния, но вече не се появявам в кабинета си. Губернаторът може да реши да ме уволни. Малко по малко ще изгубя всичко, което имам, а и самата себе си. Заради него.
Марино отново не ми отговори. Осъзнах, че е заспал. По бузата ми се плъзна сълза. Придърпах одеялото до брадичката му и се качих обратно горе.
12.
В седем и петнадесет паркирах зад служебната сграда и за известно време седях в колата, загледана в напукания асфалт, мръсната мазилка и провисналата телена ограда около паркинга.
Зад мен се виждаха дървените подпори на железопътните линии и отбивката на И-95, а зад тях — външните граници на централната част на града, съсипана от ширещата се там престъпност. Нямаше дървета и цветя, нито почти никаква трева. Назначението ми на тази длъжност никога не бе включвало и гледка, но в момента въобще не ми пукаше от това. Чувствах дълбоко липсата на кабинета и персонала си, и всичко, което виждах, ми се струваше успокояващо.
Влязох в моргата и се отбих в кабинета си, за да проверя случаите за деня. Трябваше да бъде прегледан един самоубиец заедно с осемдесетгодишна жена, която бе починала в дома си от рак на гърдата. Цяло семейство бе убито вчера следобед, когато колата им била ударена от влак. Сърцето ми се сви, докато четях имената им. Реших да се погрижа за предварителните огледи, докато чаках помощниците си. Отключих хладилника и вратите, водещи към залата за аутопсии.
Трите маси бяха излъскани до блясък, постланият с плочки под бе идеално чист. Огледах отрупаните с формуляри рафтове, количките с грижливо подредени инструменти и епруветки, фотографско оборудване и филми. В съблекалнята имаше чисти кърпи и колосани престилки. Облякох найлонова престилка и униформа, после излязох в коридора и отидох до количката, където бяха подредени хирургически маски, терлици за еднократна употреба и пластмасови щитове за лица.
Сложих си ръкавиците и продължих инспекцията си. Влязох в хладилника, за да огледам първия случай. Телата лежаха в черни чували върху носилки. Въздухът бе охладен до един градус и подходящо дезодориран, като се има предвид пълният хладилник. Огледах етикетите, закачени на пръстите на краката на мъртвите. Открих този, който ми трябваше, и изкарах количката навън.