Още един час тук нямаше да влезе никой. Наслаждавах се на тишината. Дори нямаше нужда да заключвам вратите на залата за аутопсии, защото бе прекалено рано и асансьорът не бе претъпкан с патолози и криминолози, които се качват нагоре. Не видях никаква документация за самоубийството и отново проверих в кабинета. Докладът за внезапната смърт бе оставен по погрешка в друга кутия. Датата, надраскана върху него, беше сгрешена с два дни, а и голяма част от формуляра не беше попълнена. Единствената информация, която предлагаше, бе името на починалия и това, че тялото било доставено тук в три часа сутринта от погребално бюро „Солс“, което ми се стори доста странно.
Службата ми използваше три погребални бюра за превоз на мъртъвците. И трите бяха местни и работеха без почивка. Те трябваше да се погрижат за всеки един случай във Вирджиния, предназначен за съдебен лекар. Не разбирах защо самоубиецът е бил донесен от погребално бюро, с което нямахме договор, и защо шофьорът не бе написал името си. Почувствах раздразнение. Бях отсъствала само няколко дни, а системата вече се разпадаше. Отидох до телефона и звъннах на нощния пазач, чиято смяна продължаваше още половин час.
— Обажда се доктор Скарпета — представих се, когато той вдигна телефона.
— Да, госпожо.
— С кого говоря?
— Евънс.
— Господин Евънс, в три часа тази сутрин е бил докаран предполагаем самоубиец.
— Да, госпожо. Аз го пуснах да влезе.
— Кой го достави?
Той се замисли за момент.
— Хм, мисля, че беше „Солс“.
— Ние не използваме „Солс“.
Той замълча.
— Струва ми се, че ще е най-добре да дойдете тук — казах.
Пазачът се поколеба.
— В моргата ли?
— Да, аз съм тук.
Той отново замлъкна. Усещах силното му нежелание. Много от хората, които работеха в сградата, не можеха да влязат в моргата. Не искаха да се доближат до нея и аз все още не бях намерила пазач, който да е готов поне да надникне в хладилника. Повечето от пазачите и чистачите не се задържаха тук за дълго.
Докато чаках безстрашния пазач на име Евънс, отворих черния чувал, който изглеждаше съвсем нов. Главата на жертвата бе покрита с черна найлонова торба за боклук, вързана около врата с връзка за обувки. Беше облечен в напоена с кръв пижама и носеше дебела златна гривна и часовник „Ролекс“. От горното джобче на пижамата му се подаваше розов плик. Отстъпих назад и усетих слабост в коленете си.
Изтичах до вратата, затворих я и пуснах секрета. После зарових в чантата си за пистолета. Червила и четката ми за коса се изсипаха на пода. Помислих си за съблекалнята и другите места, където някой можеше да се скрие, и с треперещи ръце взех телефона и набрах номера. В зависимост от това колко дебело бе облечен, той можеше да е скрит и в хладилника, помислих паникьосано, като си представих множеството носилки и черните чували върху тях. Изтичах до стоманената врата и я заключих с катинара, докато чаках Марино да отговори на позвъняването ми.
Телефонът звънна след около пет минути, тъкмо когато Евънс колебливо почука по заключената врата на залата за аутопсии.
— Почакайте малко — извиках. — Стойте там.
Вдигнах бързо телефона.
— Здрасти — каза Марино.
— Ела веднага тук — наредих аз, като се мъчех да удържа гласа си спокоен и стисках здраво пистолета.
— Какво има? — разтревожено запита той.
— Побързай! — извиках.
Затворих и позвъних на 911. После заговорих на Евънс през затворената врата.
— Полицаите идват — казах високо.
— Полицаите? — стреснато попита той.
— Тук имаме ужасен проблем — съобщих и усетих, че лудото туптене на сърцето ми не спираше. — Качете се горе и ги изчакайте в залата за конференции, ясно ли е?
— Да, госпожо, отивам веднага.
По продължение на половината стена имаше солиден пластмасов плот. Изкатерих се върху него и се настаних по такъв начин, че да съм близо до телефона и да виждам всички врати. Държах здраво 38-калибровия „Смит и Уесън“ и ми се искаше при мен да е собственият ми „Браунинг“ или пушката „Бенели“ на Марино. Гледах втренчено черния чувал на носилката, като че ли можеше да помръдне.