Телефонът иззвъня. Подскочих. Грабнах слушалката.
— Моргата — казах с треперещ глас.
Тишина.
— Ало? — извиках високо.
Никой не проговори.
Затворих и слязох от плота. Гневът ми започна да се надига и бързо се превърна в ярост. Тя разпръсна страха ми като слънце, което изсушава росата. Отключих двойните врати, водещи към коридора и отново влязох в кабинета на моргата. Над телефона имаше четири лепенки и ъгълчета съдрана хартия, останали, когато някой бе откъснал списъка с телефони от стената. В този списък бяха телефонът на моргата и директната ми линия горе.
— По дяволите! — извиках високо. — По дяволите, по дяволите!
Звънна се, докато се чудех какво още е било взето или пипано. Сетих се за кабинета си горе. Излязох и натиснах бутона на стената. Огромната врата се отвори. Марино, издокаран в униформа, стоеше отпред заедно с двама полицаи и един детектив. Те изтичаха покрай мен към залата за аутопсии, разкопчавайки кобурите си. Последвах ги и оставих пистолета си на плота, защото смятах, че засега няма да ми трябва.
— Какво, по дяволите, става? — запита Марино, вторачен в трупа в отворения чувал.
Полицаите също погледнаха натам, но не видяха нищо нередно. После вдигнаха очи към мен и пистолета, който току-що бях оставила.
— Доктор Скарпета? Какъв е проблемът? — запита детективът, чието име не знаех.
Разказах им за погребалната служба. Те ме слушаха с безизразни лица.
— И той е докаран с някаква бележка в джоба. Кой полицейски следовател би позволил подобно нещо? А и кой участък въобще се занимава с този случай? Никъде не се споменава нищо — казах, като посочих към главата, опакована в найлонова торба и завързана с връзка за обувки.
— Какво пише в бележката? — запита детективът, издокаран в тъмно палто, каубойски ботуши и на ръката със златен „Ролекс“, за който бях сигурна, че е фалшив.
— Не съм я докосвала — отговорих. — Мислех, че е по-разумно да изчакам пристигането ви.
— Май няма да е лошо да я погледнем — каза той.
С облечена в ръкавица ръка, плъзнах плика вън от джоба, като внимавах да не докосвам много хартията. Стреснах се, когато видях името и домашния ми адрес, написани грижливо с черно мастило за писалки. Писмото си имаше и марка. Занесох го до плота, разрязах го внимателно със скалпела и разгънах листа евтина хартия, която ми беше ужасяващо позната. Бележката гласеше:
„Хо! Хо! Хо!
— Кой е КАИН? — запита единият полицай, докато аз развързвах връзката и свалях торбата от главата на трупа.
— Ох, мамка му — каза детективът и се отдръпна назад.
— Мили боже! — възкликна Марино.
Шериф Коледа беше прострелян между очите, а в лявото му ухо беше натъпкана деветмилиметрова гилза. Отпечатъкът от изстрела определено говореше за пистолет „Глок“. Седнах на стола и се огледах. Никой не изглеждаше сигурен какво точно трябва да направи. Никога преди не се бе случвало подобно нещо. Убийците нямаха навика да докарват жертвите си в моргата.
— Нощният пазач е горе — казах задъхано.
— Тук ли е бил, когато са докарали това? — запита Марино и запали цигара.
— Очевидно.
— Ще поговоря с него — каза Марино, който щеше да отговаря за разследването, тъй като се намирахме в неговия участък. Той погледна към полицаите. — Момчета, вие обиколете наоколо. Вижте какво можете да откриете. Уведомете останалите по радиото, без репортерите да ви надушат. Голт е бил тук. Може още да е някъде наоколо — допълни той, като погледна часовника си и се обърна към мен. — Как се казва оня тип горе?
— Евънс.
— Познаваш ли го?
— Слабо.
— Хайде, ела.
— Някой ще обезопаси ли тази зала? — запитах, като погледнах към детектива и двамата униформени полицаи.
— Аз ще го направя — отговори единият. — Но може да не искате да оставите пистолета си тук.
Прибрах оръжието си в чантата и я взех с мен. Марино загаси цигарата си в пепелника и се качихме на асансьора. В момента, когато вратата се затвори, лицето му се зачерви и той изгуби капитанската си осанка.
— Не мога да повярвам! — извика той и ме изгледа с изпълнени с ярост очи. — Това не може да е вярно! Не може да стават такива неща!
Вратата се отвори и той ядосано се отправи надолу по коридора на етажа, където бях прекарала толкова голяма част от живота си.