— Той трябва да е в залата за конференции — казах.
Минахме покрай моя кабинет и хвърлих бегъл поглед натам. Сега нямах време да видя дали Голт е влизал там. Всичко, което е трябвало да направи, е било да се качи на асансьора или по стълбите и да влезе в кабинета ми. Кой щеше да го проверява в три часа сутринта?
В залата за конференции Евънс седеше сковано на един стол близо до масата. Многобройните снимки на бившите главни съдебни лекари, закачени из стаята, се вторачиха в мен, докато сядах срещу пазача, който бе позволил работното ми място да се превърне в местопрестъпление. Евънс беше възрастен чернокож, който се нуждаеше от работата си. Носеше бежова униформа с кафяви капаци на джобовете и пистолет. Чудех се дали въобще знае как да го използва.
— Знаеш ли какво става? — запита го Марино, като си придърпа един стол.
— Не, господине. Наистина не знам — отвърна той.
Очите му гледаха изплашено.
— Някой е направил доставка, каквато не е трябвало да прави — съобщи му Марино и извади цигарите си. — Докато ти си бил дежурен.
Евънс се намръщи. Изглеждаше искрено озадачен.
— Искате да кажете труп?
— Слушай — намесих се. — Знам какво е истинска охрана. Всички знаем. А пък ти знаеш за случая със самоубийството. Говорихме за това по телефона…
Евънс ме прекъсна:
— Както казах, аз го пуснах.
— По кое време? — запита Марино.
Пазачът погледна към тавана.
— Предполагам, че е било около три сутринта. Седях зад бюрото, както винаги, и тази катафалка спря.
— Къде спря? — попита Марино.
— Зад сградата.
— Ако е била зад сградата, как си я видял? Фоайето, където седиш, е в предната част — грубо каза Марино.
— Не я видях — продължи пазачът. — Но дойде един мъж и го видях през стъклото. Отидох да го попитам какво иска, и той ми съобщи, че прави доставка.
— Ами документацията? — попитах. — Нищо ли не ти показа?
— Каза ми, че полицаите още не са приключили доклада, но са му наредили да докара трупа. Те щели да донесат документите по-късно.
— Разбирам — казах.
— Та той ми каза, че е паркирал катафалката отзад — продължи Евънс. — Каза ми, че едното колело на носилката му се счупило и попита дали може да вземе една от нашите.
— Ти познаваше ли го? — запитах, като едва сдържах гнева си.
Той поклати глава.
— Можеш ли да го опишеш?
Евънс се замисли за минута.
— Честно да ви кажа, не го огледах много добре. Доколкото си спомням, беше със светла кожа и бяла коса.
— С бяла коса?
— Да, госпожо. Сигурен съм.
— Стар ли беше?
Евънс отново се намръщи.
— Не, госпожо.
— Как беше облечен?
— Струва ми се носеше тъмен костюм и вратовръзка. Нали знаете, както се обличат повечето служители от погребалните бюра.
— Дебел, слаб, висок, нисък?
— Слаб. Среден ръст.
— Какво стана после? — запита Марино.
— После му казах да спре пред гаража и аз ще го пусна вътре. Минах през сградата, както винаги правя, и отворих вратата на гаража. Той влезе. В коридора имаше носилка. Той я взе, сложи тялото на нея и се върна. Записа го и това е. — Евънс отмести погледа си от нас. — Сложи трупа в хладилника и си тръгна — допълни той, без да посмее да ни погледне.
— Господин Евънс — казах. — Искам да чуя истината.
Той ме погледна уплашено.
— Трябва да научим какво е станало, когато си го пуснал вътре — казах. — Това е всичко, което искам. Наистина.
Евънс вдигна към мен очите си, които блестяха неспокойно.
— Доктор Скарпета, не знам какво се е случило, но знам, че е лошо. Моля ви, не ми се ядосвайте. Не ми харесва там долу нощем. Ще излъжа, ако кажа, че ми харесва. Но се опитвам добре да си върша работата.
— Просто кажи истината — казах внимателно. — Това е всичко, което искаме.
— Грижа се за майка си — почти разплакан започна той. — Тя си няма никой друг, освен мен, а има сериозни проблеми със сърцето. Ходя при нея всеки ден и й пазарувам, откак жена ми почина. Имам и дъщеря, която съвсем сама отглежда трите си деца.
— Господин Евънс, няма да загубите работата си — успокоих го, макар да заслужаваше точно това.
Той срещна погледа ми за секунда.
— Благодаря ви, госпожо. Вярвам на това, което казвате. Тревожа се само какво ще кажат другите.
— Господин Евънс — казах и замълчах за момент, за да уловя погледа му. — Аз съм единственият човек, заради когото би трябвало да се тревожите.