Той избърса сълзите си.
— Съжалявам за случилото се. Ако съм станал причина някой да пострада, просто не знам какво ще правя.
— Не си станал причина за нищо — намеси се Марино. — Онзи кучи син с бялата коса е виновен.
— Разкажете ни за него — казах. — Какво точно направи, когато го пуснахте вътре?
— Вкара тялото, както вече ви казах и го остави паркирано в коридора пред хладилника. Аз трябваше да му отключа, а той ми каза, че би могъл да вкара трупа вътре. И го направи. После го заведох в кабинета на моргата и му показах кой формуляр трябва да попълни. Съобщих му, че трябва да напише и километрите, които е изминал, за да може да му се плати бензина. Но той не обърна внимание на това.
— Придружихте ли го по обратния път? — попитах.
Евънс въздъхна.
— Не, госпожо. Няма да ви лъжа.
— Какво направихте вие? — попита Марино.
— Оставих го долу да си попълва формуляра. Вече бях заключил хладилника и не се притеснявах, че трябва да заключвам вратата на гаража след него. Той не беше паркирал вътре, защото един от вашите микробуси беше там.
Замислих се за момент.
— Кой от микробусите? — запитах.
— Онзи синият.
— В гаража няма микробус — каза Марино.
Лицето на Евънс се сгърчи.
— В три часа тази сутрин със сигурност имаше. Видях го, когато отворих вратата, за да може онзи да вкара тялото.
— Почакайте една минута — казах. — Какво караше мъжът с бялата коса?
— Катафалка.
Усетих, че той не е напълно убеден в това.
— Видяхте ли я?
Евънс въздъхна разтревожено.
— Не, не я видях. Той каза, че бил с катафалка. Реших, че е паркирал отзад, близо до гаража.
— Значи, когато си натиснал бутона, за да отвориш вратата на гаража, не си изчакал да видиш какво точно кара той.
Пазачът впери поглед в масата.
— Микробусът беше ли паркиран в гаража, когато влязохте, за да натиснете бутона? Преди тялото да бъде вкарано вътре? — попитах.
Евънс се замисли за момент. Изражението на лицето му ставаше все по-притеснено.
— По дяволите — каза той, без да вдигне очи. — Не помня. Не погледнах. Просто отворих вратата в коридора, натиснах бутона на стената и влязох обратно вътре. Не погледнах. — Той замълча за момент, после добави: — Може и нищо да не е имало вътре.
— Значи по това време гаражът може да е бил празен.
— Да, госпожо. Предполагам, че е възможно.
— И когато няколко минути по-късно държахте вратата отворена, за да може онзи да вкара тялото, не забелязахте микробус в гаража?
— Точно тогава го забелязах — отговори той. — Но просто си помислих, че принадлежи на вашия офис. Изглеждаше съвсем като вашите коли. Нали знаете, тъмносини и без прозорци, освен отпред.
— Хайде да се върнем на момента, когато онзи мъж е вкарал тялото в хладилника, а вие сте заключили — каза Марино. — После какво стана?
— Смятах, че той ще си тръгне, когато свърши с попълването на формуляра — отговори Евънс. — Върнах се в другата част на сградата.
— Преди той да е напуснал моргата.
Главата на Евънс се отпусна изтощено.
— Имате ли въобще някаква представа кога наистина си е тръгнал онзи? — запита Марино.
— Не, господине — тихо прошепна пазачът. — Предполагам, не мога дори да се закълна, че въобще си е тръгвал.
Всички замълчахме, като че ли Голт всеки момент можеше да влезе при нас. Марино отблъсна стола си назад и се вторачи в празния коридор.
Евънс заговори:
— Ако това е бил неговият микробус, предполагам, че той самият е затворил вратата на гаража. Знам, че в пет часа беше затворена, защото тогава обиколих сградата.
— Е, не е нужно да си ядрен физик, за да се досетиш за подобно нещо — неучтиво отбеляза Марино. — Просто излизаш навън, връщаш се вътре и натискаш шибания бутон. После си излизаш през страничната врата.
— Микробусът със сигурност не е там сега — казах. — Някой го е изкарал навън.
— И двата микробуса ли са навън? — запита Марино.
— Бяха, когато аз дойдох тук — отговорих.
Марино се обърна към Евънс:
— Ако го видите в група от други хора, ще успеете ли да го познаете?
Пазачът вдигна очи ужасено.
— Какво е направил?
— Можете ли да го познаете? — повтори Марино.