— Смятам, че мога. Да, господине, ще се опитам.
Станах и тръгнах бързо по коридора. Спрях пред вратата на кабинета си и се огледах по същия начин, както снощи, когато се бях разхождала из дома си. Опитах се да доловя и най-леката промяна в познатата ми обстановка — набръчкан килим, предмет, поставен не на мястото си, излишно включена лампа.
Бюрото ми беше спретнато отрупано с документи, чакащи подписа ми, а екранът на компютъра ме уведоми, че ме чака поща. Кошничката за входящи документи бе пълна, а за изходящи — празна. Микроскопът ми бе покрит с найлон, защото последния път, когато разглеждах проби на него, очаквах, че ще замина за Маями поне за една седмица.
Това ми се видя момент от далечното минало и шокирано осъзнах, че шериф Коледа бе арестуван едва на Бъдни вечер, а оттогава целият свят се бе променил. Голт бе убил зверски жената, която нарекохме Джейн. Беше убил и млад полицай. Беше убил шериф Коледа и бе проникнал в моргата. Бе извършил всичко това само в четири дни. Пристъпих по-близо до бюрото си и се огледах внимателно. Доближих компютърния терминал и долових нечие присъствие, почти го почувствах, също като магнитно поле.
Нямаше нужда да докосвам клавиатурата, за да знам, че и той го е правил. Наблюдавах проблясващите зелени букви, които ми съобщаваха, че ме чака съобщение. Натиснах няколко клавиша, за да вляза в менюто, където бяха съобщенията за мен. Но менюто не се появи. Вместо него излезе черен фон, на който пишеше „КАИН“ с яркочервени, размазани букви, които като че ли кървяха. Върнах се обратно в коридора.
— Марино — казах. — Ела тук, моля те.
Той остави Евънс и ме последва в кабинета ми. Посочих му компютъра. Марино го погледна и замръзна. Под мишниците на бялата му униформена риза имаше мокри кръгове и усещах миризмата на потта му. Твърдата черна кожа скърцаше при всяко негово движение. Той непрекъснато оправяше пълното снаряжение, окачено по колана под огромното му шкембе, като че ли всичко около него му пречеше.
— Трудно ли е да се направи това? — попита той и избърса лицето си с изцапана носна кърпа.
— Не и ако имаш готова за зареждане програма.
— Откъде, по дяволите, може да е взел такава програма?
— Точно това ме притеснява — отговорих, мислейки за въпроса, който не си зададохме.
Върнахме се в залата за конференции. Евънс стоеше прав и с празен поглед разглеждаше снимките по стените.
— Господин Евънс — казах. — Говорихте ли с онзи човек от погребалното бюро?
Той стреснато се обърна към мен.
— Не, госпожо. Не много.
— Не много? — запитах озадачено.
— Не, госпожо.
— Тогава как ви обясни какво иска?
— Каза ми каквото трябваше — отговори Евънс и се замисли за момент. — Беше много кротък тип. Говореше със съвсем тих глас — допълни пазачът и разтърка лицето си. — Колкото повече си мисля за него, толкова по-странен ми се вижда. Носеше очила с оцветени стъкла. И честно да ви кажа… ами… аз останах с определено впечатление.
— Какво впечатление? — запитах.
Евънс направи кратка пауза, после отговори:
— Мислех, че сигурно е хомосексуалист.
— Марино — казах. — Хайде да се поразходим.
Излязохме от сградата заедно с Евънс и го изчакахме да завие зад ъгъла, защото не исках да види какво ще правим ние. И двата микробуса бяха паркирани на обичайните си места, недалеч от мерцедеса ми. Без да докосвам врата или стъкло, погледнах през прозореца на този, който бе по-близо до гаража. Ясно се виждаше, че пластмасата от кормилната колонка липсва и жиците са оголени.
— Направил е късо и така е запалил колата — казах.
Марино грабна портативното си радио и го доближи до устата си.
— Отдел осемстотин.
— Осемстотин — отговори диспечерът.
— Извикай ми седем-единайсет.
Радиото повика детектива, който се намираше в сградата и чийто номер бе 711, и Марино каза:
— Десет-двайсет и пет тук отзад.
— Разбрано.
Марино викаше камион, който да изтегли микробуса. Той трябваше да бъде проверен за отпечатъци по дръжките на вратите, да бъде грижливо огледан и отвън, и отвътре. Но петнадесет минути по-късно детектив 711 още не бе излязъл от задната врата.
— Тъп е като чук — оплака се Марино, като обикаляше около микробуса с радио в ръка. — Мързеливо копеле. Мамка му! — Той погледна раздразнено часовника си. — Какво прави, по дяволите? Да не се е загубил в мъжкия кенеф?