Чаках търпеливо на асфалта. Ставаше ми все по-студено, защото не бях свалила хирургическата униформа и не носех палто. Аз също обиколих микробуса няколко пъти, като отчаяно ми се искаше да надзърна в каросерията му. Минаха още пет минути и Марино накара диспечера да се обади на полицаите в сградата. Те отговориха веднага.
— Къде е Джейкс? — изръмжа Марино, когато те се появиха на вратата.
— Каза, че щял да огледа наоколо — отговори едното ченге.
— Викнах го преди двайсет минути и му казах да дойде да ни изтегли оттук. Мислех, че е с някой от вас.
— Не, господине. Поне не и през последния половин час.
Марино отново опита да се свърже по радиото със 711, но не получи отговор. В очите му проблесна страх.
— Може да е в някоя част от сградата, където да няма връзка — предположи един от полицаите, загледан в прозорците.
Партньорът му доближи ръка до кобура си и също започна да се оглежда.
Марино повика подкрепления по радиото. На паркинга започнаха да се появяват колите на работещите в моргата. Хората паркираха и бързо влизаха в сградата. Повечето учени вървяха сгушени в палтата си срещу мрачния, мразовит ден и не ни обръщаха никакво внимание. Все пак полицейските коли и онези, които ги караха, бяха обичайна гледка.
Марино отново опита да се свърже с Джейкс. Пак не получи отговор.
— Къде го видяхте за последен път? — обърна се той към полицаите.
— Качи се в асансьора.
— Къде?
— На втория етаж.
Марино се обърна към мен.
— Не може да се е качил нагоре, нали?
— Не — отговорих. — За всеки етаж над втория трябва да имаш специален ключ.
— Да не е слязъл отново в моргата? — запита Марино, като се ядосваше все повече.
— Аз бях там няколко минути по-късно и не го видях — каза единият полицай.
— Крематориумът — предположих. — Може да е слязъл до това ниво.
— Добре. Вие проверете моргата — нареди Марино на полицаите. — Искам да сте непрекъснато заедно. Ние с доктор Скарпета ще огледаме крематориума.
В гаража, вляво от товарната рампа, имаше стар асансьор, обслужващ долното ниво, където в миналото се балсамираха и съхраняваха подарените на науката трупове, след като студентите медици приключеха с тях. Възможно бе Джейкс да е отишъл да огледа и там. Натиснах копчето за надолу. Асансьорът се заиздига бавно към нас, като тракаше и скърцаше ужасно. Дръпнах лоста и отворих тежките врати. Мушнахме се вътре.
— По дяволите, това хич не ми харесва — каза Марино и разкопча кобура си, докато се спускахме надолу.
Марино извади пистолета си, когато асансьорът спря и се озовахме в най-неприятната част на сградата. Не обичах това мрачно помещение без прозорци, макар да оценявах важността му. След като преместих анатомичния отдел в университета на Вирджиния, започнахме да използваме пещта, за да се освобождаваме от биологично опасни отпадъци. Извадих пистолета си.
— Стой зад мен — нареди Марино, като напрегнато се оглеждаше наоколо.
Огромната стая тънеше в тишина, нарушавана само от бученето на пещта зад затворената врата в средата на стената. Стояхме и мълчаливо оглеждахме изоставените носилки, отрупани с празни чували за трупове и празни сини барабани, които навремето бяха съдържали формалин, използван за пълнене на цистерните, където се съхраняваха труповете. Видях как очите на Марино се спират върху релсите на тавана, тежките вериги и куки, с които в миналото вдигаха масивните капаци на цистерните и хората под тях.
Той дишаше тежко и ужасно се потеше. Приближи се до стаята за балсамиране и влезе вътре. Останах навън, докато той проверяваше празните кабинети. Марино ме изгледа и избърса лице с ръкава си.
— Сигурно е петдесет градуса — измърмори той и свали радиото от колана си.
Вторачих се в него стресната.
— Какво? — запита той.
— Пещта не трябва да работи — казах и погледнах към затворената врата на крематориума.
Тръгнах към нея.
— Няма никакъв боклук за горене, а и е забранено пещта да се оставя без надзор.
Застанахме пред вратата и чухме вихрещия се от другата страна ад. Хванах бравата. Беше гореща.
Марино застана пред мен, завъртя бравата и отвори вратата с крак. Беше стиснал пистолета с две ръце пред себе си, като че ли пещта бе престъпник, когото трябваше да застреля.
— Господи — каза той.
Пламъци проблясваха около старата желязна врата, а подът бе посипан с парченца обгорени кости. Близо до пещта бе паркирана количка. Взех дълъг железен прът с кука на края и го закачих на халката на вратичката на пещта.