— Може в шкафовете да е имало наркотици — казах. — Възможно е Голт да не е искал оръжията.
— Аз си мисля, че не е бил той, а те — поправи ме Марино, като се вслуша в шума от стъпки по стълбите. — Освен ако не смяташ, че Голт може съвсем самичък да се е справил с чувала. Колко тежеше Браун?
— Почти сто килограма — отговорих.
В стаята влезе Нилс Вандър, носейки алтернативния източник на светлина. Следваше го един от помощниците му с фотоапарати и друго оборудване.
Вандър носеше бяла престилка и бели памучни ръкавици, които изглеждаха абсолютно несъвместими с вълнения му панталон и ботушите. Той имаше навика да ме гледа така, сякаш никога не се бяхме срещали. Беше типичният смахнат учен, плешив като билярдна топка, винаги забързан и винаги прав. Страхотно го харесвах.
— Къде искате да наглася това нещо? — запита той, без да се обърне определено към някого.
— В спалнята — отговорих. — А после в кабинета.
Върнахме се в спалнята на шерифа, за да гледаме как Вандър осветява всичко с вълшебната си пръчица. Загасихме лампата и си сложихме специалните очила. Кръвта проблесна мътно, но в продължение на няколко минути не се появи нищо друго. Уредът бе нагласен на най-широкия си лъч и приличаше на фенер, който осветява дълбока вода, докато обикаляше из стаята. Някакво петно на стената, високо над скрина, проблесна като малка непълна луна. Вандър се приближи към него и го огледа.
— Някой да запали лампите, моля — каза той.
Светнахме и свалихме очилата си. Вандър стоеше на пръсти, загледан в малка дупчица на стената.
— Какво, по дяволите, е това? — запита Марино.
— Много е интересно — отвърна Вандър, който рядко се впечатляваше от нещо. — От другата страна има нещо.
— От другата страна на кое? — попита Марино, като се приближи и се вгледа намръщено. — Не виждам нищо.
— О, да. Има нещо — потвърди Вандър. — Някой е докоснал тази част от ламперията с ръка, по която е имало някакъв прах.
— Наркотици? — запитах.
— Възможно е.
Всички се втренчихме в ламперията, която изглеждаше напълно нормална, когато лъчът не падаше върху нея. Но когато придърпах един стол по-близо, видях за какво говори Вандър. Малката дупчица бе абсолютно кръгла. Очевидно бе пробита с бормашина. От другата страна на стената се намираше кабинетът на шерифа, а ние тъкмо го бяхме претърсили.
— Странно — каза Марино, докато излизахме от спалнята.
Вандър, безразличен към приключенията, възобнови работата си, а ние с Марино влязохме в кабинета и отидохме направо до стената, където трябваше да е дупката. Тя беше закрита от шкафа с телевизора и видеото, който вече бяхме прегледали. Марино отвори вратичките му и издърпа телевизора напред. Свали книгите от рафтовете над него, но не видя нищо.
— Хм — каза той, загледан в шкафа. — Странно е, че е на около петнайсет сантиметра от стената.
— Да — съгласих се. — Хайде да го мръднем.
Издърпахме го още напред. Точно срещу дупката имаше малка видеокамера с широк обектив. Беше разположена на малка платформа. От камерата излизаше жица, отиваща към основата на шкафа, откъдето можеше да бъде задействана с дистанционно управление, което изглеждаше като че ли е за телевизора. Направихме няколко опита и открихме, че камерата бе абсолютно невидима от спалнята на Браун, освен ако човек не си сложеше окото пред самата дупчица, и то докато камерата работи и червената лампичка за запис свети.
— Може да е смръкнал малко кокаин и да е решил да прави секс с някого — каза Марино. — И в някой момент да се е приближил до дупчицата, за да се увери, че камерата работи.
— Възможно е — съгласих се. — Кога можем да изгледаме касетата?
— Не искам да го правя тук.
— Не те обвинявам. Бездруго камерата е толкова малка, че сигурно няма да видим почти нищо.
— Ще я занеса в отдела веднага щом привършим тук.
На местопрестъплението не бе останала никаква работа за нас. Както предполагах, Вандър бе открил различни вещества в шкафа с оръжията, но никъде другаде из къщата нямаше кръв. Съседните къщи от двете страни на имота на шериф Браун бяха сгушени между дърветата и никой не бе чул или видял нищо миналата нощ или рано сутринта.
— Просто ме остави до колата ми — казах, когато си тръгнахме.
Марино ме изгледа подозрително.
— Къде отиваш?
— Питърсбърг.
— Защо, по дяволите?
— Трябва да поговоря с един приятел на тема ботуши.