По магистрала И-95, която винаги бях намирала за отблъскваща, имаше много камиони и кипеше оживена ремонтна дейност. Дори заводът на „Филип Морис“ с гигантската, висока колкото къща реклама на „Мерит“ ми действаше потискащо, тъй като ароматът на пресен тютюн ме притесняваше. Пушенето ми липсваше страхотно, особено когато се возех сама в колата си в ден като този. Мислите ми препускаха, а очите ми не слизаха от огледалото, търсейки тъмносиния микробус.
Вятърът раздвижваше дървета и блата, падаха леки снежинки. Наближих Форт Лий и започнах да виждам бараки и складове, където в миналото, през най-жестоките часове в националната история, бяха изградили бруствери върху многобройните трупове. Войната ми се стори съвсем близка, когато се замислих за горите и блатата на Вирджиния и изчезналите хора. Не минаваше и година, без да ми се наложи да оглеждам стари кости и копчета, а в лабораторията да се появят части от старинни оръжия. Бях се докосвала до лицата на отминали жестокости, но те изглеждаха съвсем различни от това, с което се сблъсквах сега. Струваше ми се, че злото е мутирало до нови невиждани крайности.
Военният музей на Съединените щати се намираше във Форт Лий, близо до военна болница „Кенър“. Шофирах бавно покрай офиси и класни стаи и взводове от млади мъже и жени, издокарани в спортни дрехи със защитна окраска. Сградата, която търсех, бе тухлена със син покрив, колони и герб от орел и кръстосани сабя и ключ. Паркирах и влязох вътре. Търсех Джон Грубер.
Музеят бе нещо като склад на интендантския корпус, който от революцията насам винаги бе служил като хан за армията. Войниците бяха хранени, обличани и подслонявани от интендантството, което в миналото бе доставяло шпори и седла за войската, а после дори и клаксони за джипа на генерал Патън. Познавах музея добре, защото служителите от интендантството отговаряха също така и за прибирането, идентифицирането и погребването на мъртвите войници. Форт Лий имаше единствения отдел за регистрация на гробове в страната и служителите му редовно се отбиваха в кабинета ми.
Минах покрай изложбени шкафове с униформи, раници и манерки, покрай пресъздадена сцена от Втората световна война с гранати и укритие от пясъчни торби. Спрях пред униформите от Гражданската война, които познавах твърде добре, и се зачудих дали дупките по тях бяха от шрапнели, или просто платът се късаше от старост. Замислих се за мъжете, които ги бяха носили.
— Доктор Скарпета?
Обърнах се назад.
— Доктор Грубер — казах топло. — Тъкмо вас търсех. Разкажете ми за свирката — посочих към шкаф, пълен с музикални инструменти.
— Това е свирка от Гражданската война — каза той. — Музиката е била много важна за войниците. По нея са разбирали колко е часът.
Доктор Грубер беше уредникът на музея, възрастен мъж с рошава посивяла коса й издялано от гранит лице. Обичаше торбести панталони и папийонки. Обаждаше ми се, ако имаше изложба и бе във връзка с умрелите през войната, а аз го посещавах, когато необичайни военни предмети се появяваха заедно с някой труп. Той можеше да идентифицира от пръв поглед всяка тока, копче или нож.
— Предполагам, че искате да погледна нещо, нали? — запита той, като кимна към куфарчето ми.
— Снимките, за които ви споменах по телефона.
— Хайде да отидем в кабинета ми, освен ако не предпочитате да се поогледате наоколо — предложи той и се усмихна като срамежлив дядо, който говори за внуците си. — Имаме страхотна изложба, посветена на „Пустинна буря“. И официалната униформа на генерал Айзенхауер. Мисля, че още я нямахме, когато ни посети за последен път.
— Доктор Грубер, моля ви, нека оставим това за друг път.
Не се опитах да го залъгвам учтиво. Лицето ми показваше как се чувствах.
Той ме потупа по рамото и тръгнахме към задната врата, която ни изведе от музея в района за товарене, където бе паркиран стар фургон, боядисан в зеления цвят на армията.
— Принадлежал е на Айзенхауер — съобщи доктор Грубер, докато минавахме покрай него. — Понякога е живял в него. Не е било лошо, освен когато Чърчил му идвал на гости. Тогава миризмата от пурите го задушавала. Можете да си представите.
Прекосихме тясна уличка. Снегът валеше доста силно. Очите ми започнаха да се насълзяват, когато си представих свирката в изложбения шкаф и се сетих за жената, която наричахме Джейн. Зачудих се дали Голт някога е идвал тук. Той, изглежда, обичаше музеите, особено онези, които показваха обекти на жестокостта. Тръгнахме по тротоара към малка бежова сграда, която бях посещавала и преди. По време на Втората световна война тя била нещо като автостанция за войската. Сега служеше като склад за архива на интендантството.