— Трудно ли ще бъде да проверите едно име? — запитах. — Бих искала да знам дали Пейтън Голт някога е служил в интендантския корпус.
Доктор Грубер се поколеба.
— Значи смятате, че е бил в армията?
— Не знам — отговорих. — Но мисля, че е достатъчно стар, за да е участвал във Втората световна война. Единственото друго нещо, което мога да ви кажа, е, че преди е живял в Олбъни, Джорджия, в пеканова плантация.
— Никой не може да получи достъп до архивите, освен ако е роднина или има пълномощно. Ще се наложи да се обадите в Сейнт Луис, но, уви, трябва да ви кажа, че архивите от „А“ до „Д“ бяха унищожени по време на пожар през осемдесетте години.
— Страхотно — измърморих разочаровано.
Той отново замълча за момент.
— Но пък ние имаме компютърен списък на ветераните тук, в музея.
Изпълних се с надежда.
— Ветеранът, който иска да види собственото си досие, може да направи това срещу двадесет долара — съобщи ми доктор Грубер.
— А ако искате да видите нечие чуждо досие?
— Не може.
— Доктор Грубер, моля ви — казах тъжно. — Говорим за садист, който уби жестоко поне девет човека. Ще убие и много повече, ако не го спрем.
Докторът се загледа в падащия сняг.
— Защо, за бога, водим този разговор тук? — запита той. — И двамата ще се разболеем от пневмония. Предполагам, че Пейтън Голт е бащата на онзи ужасен човек?
Целунах го по бузата.
— Имате номера на пейджъра ми — казах и тръгнах към колата си.
Докато шофирах в снежната виелица, радиото непрестанно говореше за убийствата в моргата. Когато стигнах до службата, видях колите на телевизията и новинарските екипи, обградили сградата, и се зачудих какво да правя. Налагаше се да вляза вътре.
— Да вървят по дяволите — изсумтях под нос и завих към паркинга.
Излязох от черния си мерцедес и веднага ято репортери се хвърли към мен. Вървях устремено и гледах напред, без да отмествам очи. Около мен проблясваха фотоапарати и от всички страни се протягаха микрофони. Журналистите викаха името ми, но аз забързано отключих задната врата и после я затръшнах след себе си. Бях сама в тихия, празен гараж и осъзнах, че вероятно всички са се прибрали по домовете си заради времето.
Както предполагах, залата за аутопсии беше заключена. Качих се горе с асансьора и видях, че кабинетите на заместниците ми са празни, а чиновниците и секретарките си бяха отишли. Бях съвсем сама на втория етаж и усетих страх. Когато влязох в кабинета си и видях кървавочервения надпис „КАИН“ на екрана на компютъра, се почувствах още по-зле.
— Добре — заговорих на себе си. — В момента тук няма никой. Няма причина да се страхуваш.
Седнах зад бюрото и сложих пистолета близо до мен.
— Това, което се случи по-рано, вече е минало — продължих. — Трябва да се овладееш. Скапваш се.
Поех си дълбоко дъх. Не можех да повярвам, че си говоря сама. Това не ми беше присъщо и ме разтревожи. После започнах да диктувам сутрешните случаи. Сърцата и дробовете на мъртвите полицаи бяха нормални. Артериите им бяха нормални. Костите, мозъците и телата им бяха нормални.
— В нормални граници — казах на касетофона. — В нормални граници.
Повторих го няколко пъти. Само дето това, което Голт им беше направил, не беше нормално. Той нямаше граници.
В пет без петнайсет се обадих в офиса на „Американ експрес“. Извадих късмет, че Брент още не си беше тръгнал.
— Няма да е лошо да се отправиш към дома си скоро — казах. — Пътищата стават все по-ужасни.
— Имам джип.
— Хората в Ричмънд не знаят как да шофират в сняг.
— Доктор Скарпета, с какво мога да ви помогна? — запита Брент, който бе млад и способен, и в миналото ми бе помагал в доста случаи.
— Нужно ми е да наглеждате сметката на картата ми — казах. — Можете ли да го направите?
Той се поколеба.
— Искам да ме уведомявате за всеки разход. Имам предвид, веднага щом е направен, а не да чакам, докато ми изпратите баланса.
— Проблем ли има?
— Да — отговорих. — Но не мога да го обсъждам. Просто имам нужда от това, за което ви помолих.
— Изчакайте.
Чух тракане на клавиши.
— Добре. Намерих номера на сметката ви. Знаете, че картата ви изтича през февруари, нали?
— Надявам се дотогава да нямам нужда от тези проверки.
— От октомври досега има много малко разходи — каза той. — Всъщност почти никакви.