— Доста интересно — каза той замислено. — Знаете ли, тук все още има зъболекари, които работят по този начин.
— Точно за това се обаждам. Трябва да поговоря с някого. Вероятно с началника на организацията им.
— Искате ли да звънна вместо вас?
— Бих искала да разберете дали случайно групата им има компютърна система. Тези зъболекари приличат на малко и необичайно общество. Може да са свързани с електронна поща или бюлетин за обяви. Вероятно нещо като „Феномен“. Кой знае? Но се налага да открия някаква информация за тях колкото се може по-скоро.
— Веднага ще включа няколко от служителите си в случая — каза той. — Как най-лесно мога да ви намеря?
Дадох му номерата си и затворих. Помислих си за Голт и липсващия тъмносин микробус. Зачудих се откъде ли е взел чувала за трупове, в който бе прибрал шериф Браун, и после си спомних. Винаги държахме по един нов чувал във всеки микробус. Значи първо е дошъл тук и е откраднал колата. После е отишъл в дома на Браун. Отново грабнах указателя, за да проверя дали къщата на шерифа е регистрирана. Не беше.
Взех телефона и се обадих на информацията. Попитах за номера на Ламънт Браун. Операторът ми го даде и аз набрах, за да видя какво ще стане.
— В момента не мога да се обадя, тъй като раздавам подаръци с шейната си. — Гласът на мъртвия шериф звучеше весел и жизнерадостен от телефонния секретар. — Хо! Хо! Хо! Честита Коледа!
Надигнах се нервирана, за да отида до тоалетната, с пистолет в ръка. Разхождах се из офиса си въоръжена, защото Голт бе съсипал мястото, където винаги се бях чувствала сигурна. Спрях в коридора и се огледах. Сивите подове бяха излъскани, а стените бяха боядисани в бяло. Заслушах се да чуя някакъв звук. Голт бе влизал тук вече. Можеше да го направи отново.
Обхвана ме силен страх и докато миех ръцете си в банята, забелязах, че треперят. Потях се и дишах тежко. Отидох бързо до другия край на коридора и погледнах през прозореца. Видях покритата си със сняг кола и само един микробус. Другият все още липсваше. Върнах се в кабинета и възобнових диктуването.
Някъде звънна телефон и аз се стреснах. Скърцането на собствения ми стол ме накара да подскоча. Чух вратата на асансьора в коридора да се отваря, стиснах пистолета и седнах мирно, като наблюдавах вратата, а сърцето ми биеше лудо. Чуха се бързи, устремени стъпки, които ставаха все по-шумни, докато се приближаваха. Вдигнах пистолета и го хванах здраво.
Влезе Луси.
— Господи — възкликнах с ръка на спусъка. — Луси, боже господи! — Оставих пистолета на бюрото си. — Какво правиш тук? Защо първо не се обади? Как влезе?
Тя учудено огледа пистолета ми.
— Джен ме докара, а имам ключ. Ти ми го даде отдавна. Обадих се, но теб те нямаше.
— Кога се обади? — попитах замаяно.
— Преди около два часа. Ти едва не ме застреля.
— Не — възпротивих се, като се опитах да изпълня дробовете си с въздух. — Не е вярно, че едва не съм те застреляла.
— Пръстът ти не беше на предпазителя, където би трябвало да бъде. Беше на спусъка. Радвам се, че поне браунингът ти не е в теб. Радвам се, че не държеше пистолет за единичен изстрел.
— Моля те, престани — казах кротко.
Усещах силна болка в гърдите.
— Снегът е повече от пет сантиметра, лельо Кей.
Луси стоеше до вратата, като че несигурна в нещо. Беше облечена в панталон, ботуши и скиорско яке.
Желязна ръка притискаше сърцето ми, дишането ми ставаше все по-трудно. Седях, без да помръдна, наблюдавах племенницата си, а лицето ми изстиваше.
— Джен е на паркинга — каза Луси.
— Репортерите са там.
— Не забелязах никакви репортери. Но ние бездруго сме на платения паркинг отсреща.
— Там станаха няколко обира — казах. — Имаше и стрелба. Преди около четири месеца.
Луси се вгледа в лицето ми. После погледна ръцете ми, докато прибирах пистолета в чантата си.
— Трепериш — каза тя разтревожено. — Лельо Кей, бяла си като платно — допълни тя и пристъпи към бюрото ми. — Ще те заведа вкъщи.
Болката сви гърдите ми и аз неволно ги притиснах с ръка.
— Не мога — едва отвърнах.
Болката беше толкова остра, че не можех да си поема дъх.
Луси се опита да ми помогне, но бях прекалено слаба. Ръцете ми станаха безчувствени, пръстите изтръпнаха. Наведох се напред и затворих очи. Плувнах в ледена пот. Дишах бързо и тежко.
Луси се паникьоса.