Смътно дочух, че тя крещи нещо по телефона. Опитах се да й кажа, че съм добре и се нуждая от хартиена кесия, но не можех да говоря. Знаех какво става, но не можех да й кажа. После тя избърса лицето ми с хладна, мокра кърпа. Луси масажираше раменете ми и ме успокояваше, докато аз гледах надолу към ръцете си, свити като животински лапи в скута ми. Знаех какво ще стане, но бях прекалено изтощена, за да се боря с това.
— Обади се на доктор Зенър — успях да кажа, преди болката отново да прониже гърдите ми. — Кажи й да ни чака там.
— Къде е това там? — запита ужасената Луси и отново попи лицето ми.
— Медицинският колеж.
— Ще се оправиш — каза тя.
Не отговорих.
— Не се тревожи.
Не можех да изправя ръцете си. Беше ми толкова студено, че треперех.
— Обичам те, лельо Кей — изплака Луси.
14.
Медицинският колеж на Вирджиния бе спасил живота на племенницата ми миналата година, тъй като в района нямаше друга болница, която да е толкова опитна в справянето с тежки наранявания и спешни случаи. Луси бе докарана тук с хеликоптер, след като се бе обърнала с колата ми, а аз бях убедена, че щетите, нанесени на мозъка й, щяха да са постоянни, ако хората от спешното отделение не бяха толкова способни. Бях посещавала медицинския колеж много пъти, но никога преди тази нощ като пациент.
Към девет и половина си почивах кротко в малка самостоятелна стая на четвъртия етаж на болницата. Марино и Джанет стояха пред вратата, а Луси — до леглото и държеше ръката ми.
— Още нещо ли се е случило с КАИН? — попитах.
— Не мисли за това сега — нареди ми тя. — Имаш нужда от почивка, затова кротувай.
— Вече ми дадоха нещо, за да кротувам. В момента съм съвсем кротка.
— Абсолютна развалина си — каза Луси.
— Не съм развалина.
— Почти получи инфаркт.
— Имах мускулни спазми и хипервентилация — възразих. — Знам какво точно се случи. Прегледах и кардиограмата. Нямах нищо, което хартиена кесия върху главата ми и гореща баня да не могат да излекуват.
— Е, няма да те пуснат оттук, докато не се уверят, че нямаш повече спазми. Човек не си играе с болки в гърдите.
— Сърцето ми си е съвсем добре. Ще ме пуснат, когато аз кажа.
— Не си особено послушна.
— Повечето лекари са такива.
Луси се загледа студено в стената. Откак бе влязла в стаята ми, не се държеше много нежно. Не бях сигурна за какво е толкова ядосана.
— За какво мислиш? — попитах.
— Установяват команден пост — каза тя. — Говореха за това в коридора.
— Команден пост?
— В полицията — обясни тя. — Марино непрекъснато ходи до телефона и говори с господин Уесли.
— А той къде е? — запитах.
— Уесли или Марино?
— Бентън.
— Идва насам.
— Той знае, че съм тук — казах.
Луси ме изгледа. Не беше глупава.
— Идва насам — повтори тя.
В този момент висока жена с къса посивяла коса и проницателни очи влезе в стаята.
— Кей — каза доктор Ана Зенър и се наведе, за да ме прегърне. — Значи вече трябва да правя посещения по домовете.
— Е, това не е точно домашно посещение — казах. — Това е болница. Помниш ли Луси?
— Разбира се — усмихна се доктор Зенър на племенницата ми.
— Ще бъда отвън — съобщи Луси.
— Забравяш, че не идвам в центъра, освен ако не ми се налага — продължи Ана. — Особено когато вали сняг.
— Благодаря ти, Ана. Знам, че не правиш посещения по домовете, по болниците или където и да било другаде — казах искрено, когато вратата се затвори. — Толкова се радвам, че си тук.
Доктор Зенър седна до леглото ми. Веднага усетих енергията й, тъй като тя доминираше във всяка стая, без дори да се опитва да го прави. Беше забележително запазена за седемдесетте си години и един от най-фините хора, които познавах.
— Какво си направила със себе си? — запита тя с немски акцент, който не бе намалял за всичките тези години.
— Страхувам се, че най-накрая ми повлияха — отговорих. — Тези случаи.
Тя кимна.
— Това е единственото, което чувам. Всеки път, когато взема вестник или включа телевизора.
— Едва не застрелях Луси тази вечер — съобщих и я погледнах в очите.
— Кажи как стана.
Разказах й.
— Но не си стреляла?
— Да, но бях много близко.
— Не са изстреляни никакви куршуми?