— Не.
— Значи не си се доближила чак толкова много.
— Това щеше да е краят на живота ми — казах и затворих очи, когато те се изпълниха със сълзи.
— Кей, животът ти можеше да приключи и ако някой друг бе дошъл по коридора. Човек, от когото имаш причина да се страхуваш, знаеш какво имам предвид, нали? Реагирала си по най-добрия възможен начин.
Поех си дъх разтреперана.
— А и резултатът не е толкова страшен. Луси е добре. Току-що я видях и тя е здрава и красива.
Плаках така както не бях правила от дълго време, покрила лицето си с ръце. Доктор Зенър разтри гърба ми и ми подаде няколко салфетки, но не се опита да говори, за да ме измъкне от депресията ми. Остави ме да се наплача.
— Толкова се срамувам от себе си — казах най-после между хлипанията.
— Не трябва да се срамуваш — възрази тя. — Понякога човек трябва да се освободи от напрежението. Ти не го правиш достатъчно, а аз добре знам с какво се сблъскваш.
— Майка ми е много болна, а аз не можах да отида до Маями и да я видя. Нито веднъж. — Просто не можех да се успокоя. — В офиса си се чувствам в опасност. Не мога да остана и у дома, нито някъде другаде без охрана.
— Забелязах много полицаи пред стаята ти — каза тя.
Отворих очи и я погледнах.
— Той се скапва — казах.
Очите й се заковаха върху мен.
— И това е добре. Той е по-дързък, което означава, че поема по-големи рискове. И Бънди постъпваше така накрая.
Доктор Зенър ми предложи това, което правеше най-добре. Изслуша ме.
— Колкото повече се възгордява, толкова по-вероятно е да направи грешка и да го хванем — продължих.
— Да, но ми се струва, че сега е и по-опасен — вметна тя. — Смята, че за него няма граници. Уби дори Дядо Коледа.
— Уби шериф, който си играеше на Дядо Коледа веднъж годишно. В същото време този шериф беше активно замесен в търговията с наркотици. Възможно е точно наркотиците да са били връзката помежду им.
— Разкажи ми за себе си.
Отместих поглед от нея и си поех дълбоко дъх. Най-после бях спокойна. Ана бе един от малкото хора в този свят, които ме караха да не се чувствам отговорна за всичко. Тя беше психиатър. Познавах я откак се преместих в Ричмънд. Тя ми бе помогнала по време на раздялата ми с Марк, а после и когато той умря. Ана имаше сърцето и ръцете на музикант.
— Лошото е, че и аз се скапвам като него — признах потиснато.
— Трябва да знам повече.
— Точно затова съм тук — казах и погледнах към нея. — Затова съм в тази нощница и това легло. Затова едва не застрелях племенницата си. Затова пред вратата ми има хора, които се тревожат за мен. Други хора обикалят из улиците и наблюдават къщата ми. Навсякъде различни хора се тревожат за мен.
— Понякога имаме нужда от помощта на войската.
— Не искам войски — възразих нетърпеливо. — Искам да ме оставят на спокойствие.
— Ха. Лично аз пък смятам, че имаш нужда от цяла армия. Никой не може да се пребори с този човек сам.
— Ти си психиатър — казах. — Защо не го анализираш?
— Не се занимавам с изкривявания на характера — каза тя. — Разбира се, той е социопат.
Ана отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна навън.
— Все още вали. Представяш ли си? Може да се наложи да остана при теб тази вечер. В миналото съм имала пациенти, които бяха като че ли от някакъв друг свят и аз бързо се опитвах да се откача от тях. Така е и с онези престъпници, които се превръщат в предмет на легенди. Те ходят на зъболекар, психиатър, фризьор. Не можем да направим нищо, за да не се срещаме с тях, така както се срещаме и с други хора. Навремето в Германия лекувах един човек цяла година, преди да осъзная, че е удавил три жени във ваната. Това беше любимото му занимание. Сипвал им вино и започвал да ги къпе. Стигал до краката им, внезапно ги хващал за глезените и дръпвал. В онези големи вани човек не може да излезе, ако някой държи краката му във въздуха. — Ана замълча за момент. — Аз не съм криминален психиатър.
— Знам.
— Можех да бъда — продължи тя. — Много пъти мислих по въпроса. Знаеше ли за това?
— Не.
— Ще ти кажа защо избягвах тази специалност. Не мога да прекарвам дълго време в компанията на чудовища. Достатъчно лошо е за хора като теб, които се грижат за жертвите им. Но ми се струва, че да седя в една стая с такива като Голт би отровило душата ми. — Тя отново направи кратка пауза, после допълни: — Знаеш ли, трябва да ти призная нещо ужасно.
Ана се обърна и ме изгледа.