— Не ми пука защо тези хора вършат подобни неща — каза тя с блеснали очи. — Просто смятам, че всички те трябва да бъдат обесени.
— Няма да ти противореча — отвърнах.
— Но това не означава, че нямам инстинкт по отношение на него. Всъщност бих го нарекла женски инстинкт.
— Относно Голт?
— Да. Познаваш моя котарак Честър, нали?
— О, да. Най-дебелият котарак, който някога съм виждала.
Тя не се усмихна.
— Той излиза навън и хваща мишка. Играе си с нея, докато я умори. Наистина е садистично. После я убива и знаеш ли какво прави? Носи я в къщата. Занася я до леглото и я оставя на възглавницата ми. Това е неговият подарък за мен.
— Какво искаш да кажеш, Ана? — изтръпнах от ужас.
— Смятам, че този човек изпитва някакви странни чувства към теб. Като че ли си майка му и той ти носи това, което е убил.
— Това е немислимо — възпротивих се.
— Предполагам, че се вълнува от мисълта да привлече вниманието ти. Когато убие някого, това е подарък за теб. Той знае, че ти ще проучиш всичко внимателно, ще се опиташ да откриеш всяка характерна черта, почти като майка, която разглежда рисунките, донесени от малкото й момченце. Нали разбираш, зловещите му дела са неговото изкуство.
Замислих се за покупката, направена в галерията в „Шокхоу Слип“. Зачудих се какво точно бе купил Голт.
— Той знае, че ти го анализираш и постоянно мислиш за него.
— Ана, казваш, че едва ли не аз съм виновна за тези убийства.
— Глупости. Ако започнеш да вярваш в това, значи се налага да започна да те виждам в кабинета си. Редовно.
— В голяма опасност ли съм?
— Тук трябва да бъда по-предпазлива — каза тя и спря да помисли. — Знам какво мислят другите. Затова отвън има толкова много ченгета.
— А ти какво ще кажеш?
— Лично аз не смятам, че си заплашена физически от него. Не и в този момент. Но мисля, че всички около теб са. Нали разбираш, той иска неговата действителност да стане твоя. Той си няма никого. Иска и с теб да е така.
— Той си няма никого заради това, което прави — казах ядосано.
— Всичко, което аз мога да кажа, е, че всеки път, когато убива, той се изолира още повече. А напоследък и с теб става същото. Има определена схема. Виждаш ли я?
Ана се премести до мен и постави ръка на челото ми.
— Не съм сигурна.
— Нямаш температура — каза тя.
— Шериф Браун ме мразеше.
— Виждаш ли, още един подарък. Голт си е мислел, че ще се зарадваш. Убил е мишката вместо теб и я е довлякъл в моргата ти.
От тази мисъл ми стана лошо.
Ана извади слушалка от джоба на сакото си и я сложи около врата си. Повдигна нощницата ми и преслуша сърцето и дробовете ми със сериозно лице.
— Дишай дълбоко, моля те — нареди тя и раздвижи слушалката по гърба ми. — Отново.
Ана премери кръвното ми и опипа врата ми. Беше от малкото истински лекари от стария свят. Ана Зенър лекуваше целия човек, а не само мозъка му.
— Кръвното ти е ниско — съобщи ми тя.
— Няма нищо ново.
— Какво ти дават тук?
— Ативан.
Тя свали маншета на апарата от ръката ми.
— Ативанът е добро лекарство. Няма страничен ефект върху дихателната или сърдечната системи. Чудесно е за теб. Мога да ти напиша рецепта, ако искаш.
— Не — отвърнах.
— Струва ми се, че някакво успокоително няма да ти се отрази лошо.
— Ана, в момента лекарствата не са това, от което се нуждая.
Тя ме потупа по ръката.
— Значи не се скапваш.
Тя стана и си облече палтото.
— Ана — казах. — Трябва да те помоля за една услуга. Какво става с къщата ти в Хилтън Хед?
Лицето й разцъфна в усмивка.
— Все още е най-доброто успокоително, което познавам. Казвала съм ти много пъти, нали?
— Може този път да те послушам. Възможно е да ми се наложи да пътувам натам, а бих искала да имам колкото се може повече спокойствие.
Доктор Зенър извади ключовете си от чантата и свали един от халката. После надраска нещо на празна рецепта и я остави заедно с ключа на нощното ми шкафче.
— Няма нужда да правиш нищо — каза тя простичко. — Оставям ти ключа и инструкции. Ако усетиш нужда да потеглиш натам през нощта, не е необходимо да ми съобщаваш за това.
— Много си любезна — казах. — Съмнявам се, че къщата ще ми е нужна дълго време.
— Добре би било да останеш по-дълго. Тя е до океана в Палмето Дюнс, малка, скромна къщичка близо до Хайът. Няма да я използвам скоро и смятам, че никой няма да те притеснява там. Всъщност спокойно можеш да се представиш за доктор Зенър — ухили се тя. — Бездруго никой там не ме познава.