— Не, петнайсет милиона долара ще свършат хубава работа. — Петнайсет милиона долара бяха седемнайсет милиона евро. Това щеше да е достатъчно, за да плати на Руди и да му останат седем милиона евро. — Мисля, че и моментът е идеален. За него и за нас.
Дънкан се усмихна.
— Да му кажа ли, че след внимателна преценка си решил, че си в състояние да го сместиш?
— Кажи му — одобри Крис. — Добра работа, Дънкан! Длъжник съм ти за това.
— Не си — възпротиви се Дънкан. — Хубаво е, че за разнообразие и аз мога да ти помогна.
Крис се усмихна и вдигна халбата си.
— За Халид. — И двамата отпиха.
— Освен това — продължи Дънкан, като остави халбата си, — мисля, че трябва да ти благодаря за разговора с Пипа.
За момент Крис се поколеба. Бе се надявал, че Дънкан няма да разбере за този разговор. Но Дънкан не изглеждаше ядосан.
— Може би — отвърна внимателно Крис.
— Не знам какво си й казал, но изглежда, е свършило работа.
Крис го изгледа озадачено.
— Доколкото си спомням, тя каза, че си идиот, и аз се съгласих.
— Е, добре, двамата излязохме в петък вечер и мисля, че може пак да се съберем.
— Страхотно — каза Крис. — Това добре ли е?
— Така мисля. Ти си прав, а също и тя. Аз бях идиот. Но не възнамерявам да бъда идиот и за в бъдеще. Ще видим. Във всеки случай струва си да се опита.
Крис се усмихна.
— Да, така е. Пожелавам ти късмет.
— Ами ти? Защо си в такова лошо настроение? Пазарът е отивал надолу и преди, нали?
— Ще ти кажа — въздъхна Крис, отпи голяма глътка бира и описа всичко случило се след заминаването му за Щатите, включително заплахите срещу него и Меган. Дънкан слушаше с отворена уста.
Когато Крис свърши, Дънкан се отпусна на стола си и издиша шумно.
— Искаш да кажеш, че в края на краищата не аз съм убил Алекс?
— Така излиза — потвърди Крис.
Дънкан поклати глава.
— Обвинявах се през всичките тези години. И Иън е знаел през цялото време, че аз не съм виновен?
— Да.
Дънкан почервеня и удари по масата. Бирата му се плисна от халбата.
— Копеле мръсно! — Двойката на съседната маса се обърна да гледа. Дънкан ги видя и заговори по-тихо: — И какво е смятала Ленка?
— С Меган имаме една идея, но първо ми кажи какво мислиш ти.
— Добре. — Дънкан помисли малко. — Знаем, че Алекс е бил удавен. Значи, ако аз не съм го убил, когато го ударих и той падна във водата, тогава… някой друг трябва да го е удавил. След като вече е бил в морето?
Крис кимна.
— Може да е бил само един от хората, които се хвърлиха да го спасяват. Освен мен това бяха Иън и Ерик.
Крис отново кимна.
— Добре, трябва да е Иън, нали?
— Това ни изглежда най-вероятно.
— Не мога да повярвам. Гадно копеле! Мислиш ли, че е убил и Ленка?
— Да. Или е платил на някой друг да го направи.
— Боже. И какво ще предприемем по въпроса?
— Трудно е. Казах ти как ме нападнаха в Ню Йорк. И за ножа на възглавницата на Меган.
— Да. Но не можем просто да си седим и да го оставим да се измъкне.
— Мисля, че се налага. Поне засега.
— Какво искаш да кажеш? — Дънкан го изгледа втрещено. — Това е чисто малодушие.
— Това е здрав разум. — Дънкан се намръщи, но Крис продължи: — Виж, когато заплашваха само мен, бях решен да продължа. Дължа много на Ленка и бях готов да поема рискове, за да открия кой я уби. Но не мога да рискувам живота на Меган.
Дънкан присви очи.
— Има нещо между теб и нея, така ли?
— Да — призна Крис. — Има.
Дънкан изсумтя.
— Дънкан. Бъди разумен. Даже да нямаше, не мога да рискувам живота й. Ти също. Както и да е, Иън е в Париж до края на другата седмица.
— Ти можеш да не правиш нищо, щом така искаш — каза Дънкан. — Но това не означава, че и аз ще постъпя като теб.
— Какво ще направиш? — попита Крис.
Дънкан не каза нищо, а пресуши халбата си и стана.
— За бога, бъди внимателен — каза Крис, но Дънкан изобщо не му обърна внимание, а тръгна към изхода.
Меган не можеше да се съсредоточи върху книгата пред себе си — анализ на работата на монасите от Фльори, едно абатство до река Лоара, приютявало важни английски духовници. Не само защото бе на френски или защото авторът, изглежда, изпитваше отвращение към изречения с по-малко от трийсет думи. Тя можеше да се справи с това. Наистина, след пристигането й в Кеймбридж, библиотеката и нейните трудни текстове се бяха превърнали в нейно убежище от нелепата смърт на Ленка. Тя успяваше да се забрави за няколко часа само тук. Именно затова толкова бързаше да излезе от стаите си тази сутрин — с надеждата да изтрие ужаса от ножа от съзнанието си. Но не успя. И причината за това беше Ерик.