— Ти да не би…
— Направих го.
— След партито ли?
— Да.
— Леле-мале!
— Да.
— Не бъди толкова самодоволен — каза Крис. — Искам подробности. Подробности.
— Добре. След като си тръгнахме, Ленка беше доста разстроена. Фактически и двамата се чувствахме така. Затова просто се разходихме малко, без да разговаряме. После започнахме да говорим за теб и Тамара. След това говорихме и за други неща. — Дънкан замълча и се подсмихна. — Стигнахме до площад Кълъмбъс Съркъл, огледахме се за такси и аз й предложих да я изпратя пеш до апартамента й.
— В Гринич Вилидж?
— Точно така.
— Но това са километри!
— Да. Но не ни впечатлиха особено. Искам да кажа, че разстоянието изглеждаше безкрайно, но не се уморихме. Беше много романтично. После стигнахме до нейната улица и тя ме покани в апартамента си. Каза, че не мога просто да се обърна и да извървя отново целия път назад.
— И после?
— Ами после… — Дънкан се усмихваше.
— Трябва да ми кажеш.
— Не, не трябва.
— Добре, знам, че не трябва — призна Крис. — Но прекара уикенда при нея, така ли?
— Там беше по-безопасно, отколкото в нашия апартамент.
— И това е вярно.
— Не забеляза ли, че ме няма?
— Знаеш ли, не. Просто помислих, че се криеш в стаята си. — Крис отпи голяма глътка от бирата. Дънкан и Ленка. Това му харесваше. — Е, честито — каза той.
— Благодаря, но не го казвай на останалите. Кой знае какво може да си помисли Калхун.
— Майната му — изруга Крис. — Но, разбира се, ще го запазя в тайна. Обаче Иън ще разбере. И Алекс и Ерик.
— Ако те разберат, здраве да е — каза Дънкан. — О, между другото, Ленка спомена, че съжалява за казаното на Тамара.
— Няма нищо.
— Казва, че не си оттегля думите, а просто не е трябвало да ги казва.
Крис се усмихна.
— Кажи й, че и в това няма нищо лошо.
5.
Настъпи лятото. Жегата в Ню Йорк през юни и юли беше толкова жестока, че бе неприятно да се излиза навън. Британците не бяха подходящо облечени за такова време — вълнените им костюми „Маркс енд Спенсър“ бяха възможно най-неудобното облекло за такъв климат. Влажността бе толкова висока, че докато изминеха пеша разстоянието между две пресечки, се обливаха в пот. Аудиторията им беше приятно хладна, но метрото вреше като огнен ад. Климатичната инсталация по линията „Лексингтън“ не можеше да се справи с пълния с потящи се пътници вагон. Крис, Дънкан и Иън понякога слизаха на Четирийсет и седма улица и изпиваха по една студена бира в някой бар, преди да се върнат под земята, за да продължат пътуването. Ленка, разбира се, не усещаше лепкавата жега в тоалетите си, които Аби Холис гледаше неодобрително, но не смееше да коментира.
Работата продължаваше да ги затрупва. В допълнение към капиталовите пазари на Уолдърн, които, изглежда, бяха един безкраен предмет, им преподаваха курсове по корпоративни финанси, счетоводство, международна икономика, кредитен анализ и етика. Водеха ги хора от обширната империя на „Блумфийлд Уайс“ от Токио до Чикаго, работещи в най-различни отдели от „Глобален надзор“ до „Деривати“. Темпото вървеше на приливи и отливи, но натискът върху тях никога не отслабваше — за това се грижеше Джордж Калхун.
За голяма своя изненада Крис откри, че всъщност курсът му е приятен. С изясняването на концепциите и свързването им в едно разбираемо цяло, интересът му растеше. Особено му допадаха лекциите на дилърите. Те бяха популярни сред курсистите — истината бе, че „Блумфийлд Уайс“ бе именно търговска фирма. Залагането на милиарди долари, големите мъже с големи уста, мъжкият език за изнасилвания и обезобразявания — всичко това се харесваше на определен тип курсисти. Но не това привличаше Крис. Той беше очарован от променливите взаимоотношения на пазарите, от това как предлагането и търсенето се отразяваха на движението на цените и как рисковият капитал се управляваше така, че загубите се намаляваха, а печалбите растяха. Не го интересуваха хвалбите на Кеш Калахан — водещ брокер в лондонския офис, който се фукаше с „шибането и подкарването на онези облигации“. По-интересни му бяха тихите разсъждения на Сеймър Танър — двайсет и девет годишната звезда на отдела за собствеността, за когото се говореше, че миналата година спечелил двеста милиона долара за фирмата. Крис вече започваше да се чувства у дома си в „Блумфийлд Уайс“. Тук имаше работа, която можеше да върши, ако го оставеха да я върши.