— Знаеш ли, аз не го излъгах — каза Ленка. — Ние просто си прекарвахме добре. Не мислех, че отношенията ни са особено сериозни. Смятах, че и двамата го разбираме. После, когато той каза, че иска да се откаже от работата си, за да живее с мен, осъзнах, че гледа на връзката ни много по-различно от мен. Затова я прекратих. Щеше да е грешка, ако я оставех да продължи.
— Не виждаше ли, че Дънкан е влюбен в теб до уши?
Ленка въздъхна.
— Не. Винаги имам този проблем с мъжете. Започвам връзка с някой приятен мъж, добре ни е, а после един хубав ден намеренията им стават сериозни. Мислех, че Дънкан ще е различен — в края на краищата програмата си има край. И този край би трябвало да бъде подразбиращата се дата за точка в нашите отношения. Но Дънкан не иска да приеме това.
— Така или иначе, какво лошо има в една сериозна връзка?
— Някога имах такава връзка. В Прага. Бяхме сгодени и щяхме да се женим. Той беше студент по медицина и аз го обичах. Но след Нежната революция, когато имах възможността да се измъкна от отегчителната ни страна и да видя света, той не искаше да ме пусне.
— Не искаше да те пусне ли? Как би могъл да те спре?
— Беше си създал определена представа за връзката ни. Чехкините се омъжват много по-рано от западноевропейките и американките. Той искаше да се оженим, да се дипломира като лекар, а аз да го следвам където го отведе работата му. Точно както майка ми е направила с баща ми. Ти знаеш ли, че той е лекар?
— Не, не знаех.
— Добре, помислих си, че имам две възможности. Да започна нов живот на Запад или да бъда скучна чешка съпруга и майка на двайсет и пет години. Това беше трудно решение, защото обичах Карел, но накрая избрах единствената правилна възможност. Да замина за Съединените щати.
— И оттогава?
— Последното нещо, от което се нуждая, е сериозна връзка.
— Защо не? — попита Крис. — Мнозина търсят само това.
Ленка помисли внимателно, после каза:
— Предполагам, че не знам точно коя съм всъщност или каква искам да бъда. За теб е трудно да си представиш каква бе Чехословакия при комунистите. Америка е съвсем различна и повечето неща, които я различават от родината ми, ми харесват. Знам, че се променям, но не ми е съвсем ясно как. Няма да стана американка дори да живея тук години наред. Винаги ще съм си чехкиня и един ден ще се върна в страната си и ще направя нещо за нея, като използвам наученото тук.
— Разбирам.
— Искам да кажа, че съм напълно неподходяща за дълготрайно обвързване с Дънкан или с когото и да било. Една от причините е, че Дънкан няма да знае с кого се е обвързал. — Ленка прехапа устна. — Знам, че го нараних, но не го направих нарочно. Нараних много повече Карел и себе си. Не искам да го правя отново.
— Разбирам — повтори Крис.
— Така ли? — попита Ленка и го погледна изпитателно. — Наистина ли разбираш?
— Така мисля.
— Можеш ли да накараш Дънкан да го разбере?
Крис замълча.
— Не знам. Сигурно не.
— Все пак можеш да му го кажеш. Опитах се да говоря с него, но не стигнах доникъде. Но това не може да продължава. Той се държи така, сякаш сме женени и аз съм избягала с друг мъж. Обажда ми се по всяко време на денонощието, излага се пред колегите, следи ме. Изпраща ми писма — не ги чета. Шепне ми как не си струвало да живее без мен. Трябва да го накарам да разбере, че връзката ни приключи.
— Ще направя каквото мога — обеща Крис.
— Благодаря — каза Ленка. — Защото ми дойде до гуша. Някой трябва да му го обясни.
Крис реши да се опита да говори с Дънкан на следващия ден. Обядваха заедно в ресторанта на дванайсетия етаж и Крис предложи да се разходят из Батъри Парк. Оставиха си саката и минаха двете пресечки до парка. Денят беше горещ и влажен. Туристите се движеха мързеливо сред продавачите на сувенири, служителите в офисите дъвчеха лениво сандвичите си. Само чайките бяха активни и изследваха всяко парче боклук още щом паднеше на земята. Градският прах сякаш бе увиснал горещ и тежък във въздуха. В залива Статуята на свободата се издигаше към трептящата мараня.
— Вчера говорих с Ленка — започна Крис.
— О, така ли? — възкликна заинтересуван Дънкан.
— Тя каза, че нямало шанс да се съберете пак. Не искала сериозна връзка с никого.
Надежда в очите на Дънкан се смени с мъка.